Наоколо стърчаха колони от утаечни минерали. И този малък оазис имаше своя форма на живот, която не изпитваше потребност от въздух или светлина, дори от храна, каквато поглъщаха повечето други видове.
Просто съществуваше край водната струя и приличаше на кръстоска между червей и цвете.
Смърт се наведе да погледне отблизо, защото живото нещо беше мъничко. Незнайно защо в този свят, където липсваха и светлина, и очи, дребната твар беше яркочервена. Разточителството на живота често го изумяваше.
Бръкна в широката си роба и извади малко калъфче. Внимателно взе от едното джобче коса с дължина половин пръст и я стисна с палец и показалец.
Някъде горе случайно течение размести каменна плочка и тя се запремята мудно по скалната колона. Накрая откъсна цветето-червей от каменното му легло. И Смърт замахна с миниатюрната коса тъкмо когато цветът започна да избледнява…
Душата на съществото беше мъничка и простичка. Не се тревожеше за греха. Никога не пожелаваше полипите на съседа. Не пиеше, не си падаше по хазартни игри. Не се мъчеше с въпроси от рода на „Аз защо съм тук?“. Всъщност нямаше представа какво е „тук“, нито дори „аз“.
Въпреки това нещо се освободи изпод острието и се загуби в мътната вода. Смърт прибра грижливо инструмента и се изправи. Всичко беше наред, нещата вървяха…
…крайно незадоволително.
Както най-способните инженери по поддръжката откриват изхабения лагер по нищожната промяна в боботенето на двигателя, така Смърт долови фалшив звук в световната симфония. Дразнеше подобно на песъчинка в огромна обувка.
Размаха пръст в мрака. За миг се очерта синя рамка, Смърт мина през нея и изчезна.
Другите същества не го зърнаха как си отиде, защото не го видяха и как идва. Те никога нищо не забелязваха.
Каруца трополеше по заскрежените мъгливи улици, коларят се гърбеше под дебелия си кафяв кожух.
Неясен силует се стрелна откъм сенките и изведнъж се настани до него на капрата.
— Здрасти, аз съм Тийтайм. Ти как се казваш?
— Я слизай, не дават да возя и…
Коларят преглътна останалото. Беше наистина озадачаващ начинът, по който убиецът проникна с острието през четири слоя дебел плат и само погъделичка плътта.
— Извинете, не разбрах? — усмихна се той лъчезарно.
— Ъ-ъ… ама няма нищо ценно, возя само едни чували…
— Та как ти беше името?
— Ърни. Ъ-ъ… Да, Ърни.
Тийтайм леко завъртя глава.
— Качвайте се, господа. Това е моят приятел Ърни. Ще ни вози тази нощ.
Още половин дузина фигури изплуваха от мъглата и се покатериха отзад в каруцата. Ърни изобщо не се опита да ги погледне. Съзнаваше, че такава постъпка не би била проява на благоразумие. Само усети, че най-грамадният натрапник носеше дълъг вързоп, който шаваше и издаваше задавени звуци.
— Ей, Ърни, стига си треперил. Просто ще ни откараш докъдето искаме.
— Накъде сега, господине?
— А, ще видим. Първо обаче ще спреш на площад „Сатор“ до втория фонтан.
Ножът се отдръпна и коларят прекрати усилията да диша през ушите си.
— Ъ-ъ…
— Какво има? Много си напрегнат. В такива случаи помага лек масаж на шията.
— Такова… Става лошо, като возя някого. Чарли направо ще ми смачка фасона…
— Виж, от него няма защо да се боиш — тупна го Тийтайм по гърба. — Нали всички тук сме свои хора!
— А туй момиче защо го помъкнахме? — обади се някой отзад.
— Не може тъй да треснеш момиче по главата — затътна още един глас. — Мамчето разправяше да не бием момичета. Викаше ни, че само лошите момчета го правят…
— Банджо, хайде стига!
— Да, ама мамчето…
— Шът! — обади се невъзмутимо Тийтайм. — Не е нужно да занимаваме и Ърни с проблемите си.
— Аз, да знаете, съм глух като пън — забърбори коларят, който схващаше извънредно бързо смисъла на някои ситуации. — Пък и едва си виждам краката. Изобщо не помня лица. Като си приказват за забравяне, хората все мен споменават. — От гърлото му вече се изтръгваше пискливо гъргорене. — Някой път и името си не знам!…
— Ърни — напомни му усмихнат Тийтайм. — А, пристигнахме. Я гледай, там май стават някакви безредици.
Отпред наистина се чуваше шум като от сбиване, после двама маскирани тролове претичаха тежко, следвани по петите от трима стражи. Никой дори не погледна към каруцата.
— Чух, че бандата на Чакъла щяла да обира днес трезора на Пакли — обясни някой зад гърба на коларя.
— Значи господин Браун няма да идва с нас — прихна друг.
— А, не бих се съгласил с вас, господин Лилиуайт — възрази трети откъм фонтана. — Ще поемете ли торбата, докато се кача при вас? Внимавайте, доста е понатежала.