Дори гласът беше спретнат. Подсказваше, че притежателят му винаги брои рестото, преди да излезе от магазина.
— Продължавай, Ърни — подкани Тийтайм. — Доколкото знам, трябва да заобиколим и да минем зад Университета.
Каруцата пак задрънча по калдъръма, а спретнатият гласец подхвана разговор:
— Най-добре да прибереш париците и да се изсулиш кротко. Прав ли съм?
Някой промърмори одобрително:
— Туй съм го засукал с майчиното мляко.
— Господин Лилиуайт, още много хитрини сте засукал с млякото на майка си.
— Ей, я да не приказваш за наш’то мамче! — отекна отглас от земетръс.
— Банджо, стегни се, де. Това е господин Браун!
— Ама що плещи за мамчето!
— Ясно, ясно! Впрочем, здрасти, Банджо. Някъде по джобовете имах бонбонче… Заповядай. Да, вашата майка разбираше тънкостите на живота. Влизаш тихомълком, вършиш си работата без разтакаване, после изчезваш по терлици. И не се помайваш на мястото, за да броиш плячката и да се тупаш е гърдите колко си печен. Прав ли съм?
— Господин Браун, като я премерих на ръка тая торба, не сте си губил времето.
— Джобни пари, господин Котако. Подаръче за Прасоколеда, образно казано. Аз така си го представям — не награбваш всичко и не тичаш презглава. Вземаш малко и излизаш спокойно. И се обличаш прилично. Това трябва да запомни човек — да не бяга Никога! Онези от Стражата веднага се втурват подир теб. Същински гончета са. Не така! Свиваш невъзмутимо зад ъгъла, изчакваш да задочне шумотевицата и се връщаш. Тогава се слисват и те пускат да минеш покрай тях. Пожелаваш им лека нощ и се прибираш вкъщи да пийнеш горещ чай.
— Тъй, тъй! Ако имаш здрави гащи, измъкваш се от кашата.
— Не ме разбрахте, господин Мъхнатко. Никога не затъваш в нея… Ха! Банджо, какво стана с устата ти?
— Падна му едно зъбче — изкиска се някой.
— Ъхъ, господин Браун, падна ми зъбче — потвърди планината с грохот на търкалящи се камъни.
Наоколо вече нямаше никого въпреки оживлението в града зад тях и близостта на Невидимия университет. Къщите по улиците бяха очевидно изоставени. И звуците се променяха странно. Шумотевицата на Анкх-Морпорк стигаше до ушите им като през дебела стена. Навлизаха в презряното кътче на града, където Университетът открай време се отърваваше от отпадъците си, затова на квартала му излезе името Пърхащата недвижимост.
— Скапани магьосници — изсъска Ърни по навик.
— Моля? — учуди се Тийтайм.
— Прадядо ми все се вайкаше, че сме имали имот някъде тука. Ниски равнища на магията, как пък не! На магьосниците нищичко им няма, нали се пазят с разни заклинания. Тук магийка, там магийка… Ама все някъде се утаяват, нали?
— Около Университета имаше и табели с предупреждения — напомни спретнатият гласец.
— Да, бе! — прихна друг. — Все едно на тях пишеше: „Страхотни са за подпалки.“
— Ама чуйте бе, хора! Хвърлят стара магия за гърмене, после друга за правене на злато, накрая трета за отглеждане на моркови. И к’во става, като се смесят, а? Прадядо се кълнеше, че някои сутрини семейството се будело и к’во да види? Зимникът пораснал над покрива. Ставало и по-зле — добави мрачно Ърни.
— Няма лъжа — подкрепи го някой отзад. — Както си вървиш по улицата и срещаш себе си. Тъпотия!
— Кучето мъкнело разни боклуци вкъщи — продължи разпалено коларят. — Прадядо викаше, че все се криели зад дивана, щото не се знаело… Потрошени жезли със зелени пушеци около тях, ей таквиз щуротии. А котето като почнело да си играе с нещо, по-добре било да не се заглеждаш. — Ърни почти забрави настоящите си затруднения, обхванат от наследствен праведен гняв. — Сега ни лъжат в очите, че старите книги за магия ги заравяли надълбоко, пък заклинанията ги рециклирали. Да не е голяма утеха, като картофите ти вземат да се разхождат по полето? Прадядо отишъл да се оплаче на главния магьосник, пък оня му казал… — Заговори със задавен носов глас, както си представяше произношението на образованите хора: — „Временни неудобства, добри ми човече, всичко ще отшуми след някакви си петдесет хилядолетия.“
Вече личеше, че се намират в задънена улица. Полусрутени къщи със зейнали дупки вместо врати и прозорци се облягаха пиянски една на друга.
— Нали уж щяха да поразчистят тука… — изсумтя някой.
— Да, бе, чакай! — Плюнката на Ърни тупна на земята и избяга. — Разни смахнати се навъртат наоколо, ровичкат, отмъкват по нещо…
— Право към стената — дружелюбно изрече Тийтайм. — Ако съм схванал правилно, обикновено преминавате до купчината боклук при сухото дърво. Е, не съм ви виждал точно в този момент…