Смърт на мишките не виждаше лицето на благодетеля. Голямата червена качулка и пищната бяла брада го скриваха успешно.
Накрая фигурата извади ситно изписан лист. Приличаше на списък. Вторачи се отблизо в последните редове, после огледа камината, черните отпечатъци по килима, счупената чаша и чорапа. Поумува и изрече:
— КАК ЗАБРАВИХ… ХО-ХО-ХО!
Наведе се и се вмъкна обратно в комина. Постърга с ботуши, докато напипа опора, и се скри.
Смърт на мишките осъзна, че от потрес е започнал да гризе дръжката на мъничката си остра коса.
С един скок се озова в пепелта и се стрелна нагоре по стесняващите се осаждени стени на комина. Изскочи с такава скорост, че тупна в снега на покрива. До водоливницата във въздуха беше спряла шейна.
Фигурата в червено тъкмо се качваше отпред и май разговаряше с някого, който не се виждаше зад огромната купчина чували.
— ЕТО ОЩЕ ЕДИН СВИНСКИ ПАЙ.
— А горчица? — с надежда се обади гласът. — С горчица са по-вкусни.
— НЕ СА СЕ СЕТИЛИ.
— Добре, де. Все едно, ще го взема.
— НЕ ИЗГЛЕЖДА ОСОБЕНО ДОБРЕ.
— Някой си е гризнал от края. Че какво пък толкова?
— ИМАХ ПРЕДВИД СИТУАЦИЯТА. ПОВЕЧЕТО ПИСМА… ДЕЦАТА ВСЪЩНОСТ НЕ ВЯРВАТ. ПРЕСТРУВАТ СЕ ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ7. ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ МОЖЕ БИ Е ТВЪРДЕ КЪСНО. ОПАСНОСТТА СЕ Е РАЗПРОСТРАНИЛА ПРЕКАЛЕНО БЪРЗО, ДОРИ И В МИНАЛОТО.
— „Никога не се предавай, дори и на прага на гибелта.“ Нали това е нашият девиз, господарю? — изфъфли с пълна уста онзи зад чувалите.
— НЕ БИХ КАЗАЛ, ЧЕ СОБСТВЕНИЯТ МИ ОПИТ ПОТВЪРЖДАВА ПОДОБНА САМОНАДЕЯНОСТ.
— Господарю, исках само да изтъкна, че няма да се уплашим от несъмнено очакващия ни пълен и позорен провал.
— ТЪЙ ЛИ? О, ТОВА МИ ДОПАДА. АМИ ДА ПРОДЪЛЖАВАМЕ НАТАТЪК. — фигурата хвана поводите. — ХАЙДЕ, ПРАСЕНЦА, ПРИПКАЙТЕ ПЪРГАВО! ДИЙ!
Впрегнатите великански шопари не помръднаха.
— НО ЗАЩО НИЩО НЕ ПОСТИГАМ? — промълви озадачено фигурата с оловно тежкия си глас.
— Де да знам, господарю — отвърнаха чувалите.
— ПОНЕ КОНЕТЕ МИ СЕ ПОДЧИНЯВАТ.
Зашепнаха си.
— СЕРИОЗНО ЛИ ГОВОРИШ?
— Господарю, аз непременно щях да се хвана на номера, ако бях прасе.
Фигурата отново дръпна поводите.
— ЯХНИЯ! ПОМИЯ!
Шопарите скочиха устремно напред. По козината им пробяга сребристо сияние. Само след миг те и шейната се смалиха до точица в небето.
— ПИСУК?
Смърт на мишките се спусна по близката водосточна тръба и скочи върху покрива на една барака. Там се ежеше някакъв гарван и зяпаше обезсърчено.
— ПИСУК!
— Виждаш ли оная щуротия, а? — оплака се птицата и посочи хранилката в градината до бараката. — Окачили, разбираш ли, скапан кокосов орех и парченце бекон, пръснали шепа фъстъчки и си мислят, че голям подарък са направили. Ха! А оченца има ли? Карантийка? Няма. Аз съм най-интелигентното пернато същество в умерените ширини, а все ме пренебрегват, защото не си падам по тъпото чуруликане. Я ги виж ония червеношийки! Злобни гнусни гаднярчета, само се бият помежду си. Ама за тях винаги има изобилие от трошици. Аз пък мога да рецитирам поезия, да се шегувам съвсем на място…
— ПИСУК!!!
— Казвай, щом не те свърта на едно място.
Смърт на мишките посочи покрива и небето, после заподскача възбудено. Гарванът изви едното си око нагоре.
— Схванах, говориш за него. Нали тъкмо по това време на годината наминава насам? Впрочем на някои рисунки е изобразен заедно с червеношийки, а аз…
— ПИСУК! ПИСУК-УК-УК! — Скелетчето изигра слизането в камината и обиколката из стаята. — ПИСУК-УУУК-УК! УК-УК-УК!
— Ей, ти също май си падаш по празниците, а? Да не си посръбвал от чашките вермут?
— ПИСУК?
Птицата драматично завъртя очи.
— Слушай, бе, ти би трябвало най-добре да знаеш, че Смърт си е Смърт. Ненормирано работно време и денем, и нощем. Кога да си угажда на нелепите хрумвания?
— ПИСУК!
— Щом искаш да си внушаваш, твоя си работа.
Гарванът приклекна, за да подскочи скелетчето върху гърба му, и се издигна тежко във въздуха.
Сюзън не харесваше обстановката в „Ковчезите“ и въпреки това се отбиваше там, когато бремето на нормалния живот започнеше да я смазва. Въпреки вонята, питиетата и клиентелата си „Ковчезите“ имаха несъмнено преимущество — никой нищо не забелязваше. Прасоколеда уж беше време да си стоиш при семейството, но онези, които се наливаха тук, едва ли имаха семейства. А видът на някои от тях подсказваше, че е по-вероятно да имат котило или люпило. Други пък май по-скоро биха похапнали близките си за празника.
В „Ковчезите“ идваха да пият бродещи мъртъвци, върколаци, зомбита и какви ли не още. И когато си поръчваха „Кървавата Мери“, барманът Игор изпълняваше съвсем точно желанието им.
7
Такива съждения е изказвал и философът Вентри от Куирм: „Има вероятност боговете да съществуват, вероятно е обаче и обратното. Тогава защо да не вярваме в тях за всеки случай? Ако верските учения са самата истина, значи ще се пренесем на много приятно местенце след смъртта си, а ако не са, не губим нищо.“ Когато умрял, озовал се сред скупчени в кръг богове с много гадни сопи в ръцете. Един от тях изръмжал: „Ей сега ще видиш как постъпваме с онези, които се смятат за по-хитри от нас!“