Едната му ръка размаха дебела пачка писма.
— Да не мислите, че тези малки гадинки биха писали на някого, дето минава през стени? А и трябва още да поработите над вашето „Хо-хо-хо!“, ако нямате нищо против да ви посъветвам.
— ХО. ХО. ХО.
— Не, не и не! — възмути се Албърт. — Господарю, трябва да вложите повечко живот в смеха, да ме прощавате за неволната обида.
— А ТИ ОТКЪДЕ ЗНАЕШ ВСИЧКО ТОВА?
— Все пак и аз бях малък някога. Окачах си чорапчето до огнището всяка зима като другите послушни дечица. За да ми го напълнят, както и вие правите сега. Е, вярно, по онова време намирах малко наденички и черен пудинг, и то ако имах късмет. А в някое от пръстчетата винаги напипвах розово захарно прасенце. На Прасоколеда все се тъпчехме като свине, с извинение.
Смърт се озърна към чувалите.
Странен, но неоспорим факт — каквито и играчки да бе сложил вътре Дядо Прас, отгоре стърчаха плюшени мечета, войничета с толкова крещящо пъстри униформи, че биха се набивали на око и в някоя дискотека, барабанчета и захарни пръчки на червено-бели ивици. Действителното съдържание обаче се оказваше още по-кичозно и на неизменната цена 5,99 долара.
Бе поровил в един-два чувала. Намери например Истински нинджа от Ахатовата империя с Миниатюрно нунчаку, също и Капитан Керът от Нощната стража с Пълен набор оръжия, всяко от които струваше повече от самата дървена кукла.
Но и играчките за момичета бяха не по-малко потискащи — почти само засмени кончета. Смърт беше убеден, че е лошо конете да се хилят, защото в такъв случай непременно са намислили някаква лукава пакост.
Въздъхна за кой ли път.
Много го мъчеше и непосилната задача да реши кое хлапе е било послушно, а кое — не. Досега не му се налагаше да се замисля за подобни дреболии. Добър или лош, всеки го чакаше едно и също.
Трябваше обаче да свърши всичко както е редно. Иначе нямаше да постигне целта си.
Шопарите спряха до поредния комин.
— А, ето го — измъкна писмото Албърт. — Джеймз Ридъл, осемгодишен.
— ПОМНЯ, ПОМНЯ. ДОРИ СИ Е ПОЗВОЛИЛ ДА НАПИШЕ: „ХАЙДЕ НА БАС, ЧЕ ТЕБЕ ТЕ НЯМА, ЩОТО СЕ ЗНАЕ, ЧЕ БАЩИТЕ И МАЙКИТЕ НОСЯТ ПОДАРЪЦИТЕ.“ ДА, БЕ — промърмори Смърт с най-близкото подобие на присмех, на което беше способен, — СИГУРНО ГОРЯТ ОТ ЖЕЛАНИЕ ДА СИ ОДИРАТ ЛАКТИТЕ В ЧЕТИРИМЕТРОВ ТЕСЕН И НЕПОЧИСТЕН КОМИН. ЩЕ ГЛЕДАМ ДА ОСТАВЯ ПОВЕЧЕ САЖДИ ПО КИЛИМА ТУК.
— Именно, господарю. Навлизате в ролята.
— АМИ АКО РЕША ДА НЕ МУ ПОДАРЯ НИЩО, ЗА ДА ГО НАКАЖА ЗА НЕВЕРИЕТО МУ?
— Може, ама какво и на кого ще докажете?
Смърт въздъхна.
— ПРАВ СИ.
— Погледнахте ли си списъчето за всеки случай?
— ДВА ПЪТИ. А ТИ СИГУРЕН ЛИ СИ, ЧЕ Е ДОСТАТЪЧНО ДА ПРАВЯ САМО ТОВА?
— Абсолютно.
Албърт огледа мрачно заснежените покриви наоколо. Не се чувстваше особено уютно. Помагаше, защото Смърт му беше господар, пък и ако един скелет можеше да има сърце, щеше да е много добро. Все пак…
— Господарю, убеден ли сте, че точно ние сме длъжни да вършим тази работа?
— ИМАШ ЛИ ПО-СПОЛУЧЛИВО ПРЕДЛОЖЕНИЕ?
Пак опряха до същността на проблема. Не знаеха какво друго да предприемат.
А някой задължително трябваше да свърши работата.
На улицата пак имаше мечки.
Сюзън ги пренебрегна решително и дори не внимаваше дали стъпва по локви и цепнатини.
А те се тълпяха наоколо, леко озадачени и полупрозрачни, видими единствено за децата и за нея. Лошите новини се разпространяват светкавично. Мечките вече знаеха за ръжена. И се стараеха да внушат с вида си: „Ами ние похапваме само ядки и ягодки. Големи остри зъби ли? А, къде са? О, тези ли зъби? Ами… С тях чупим лешници. Пък и някои ягодки се бранят много свирепо…“
Градските часовници звъннаха по шест пъти, когато тя се прибра в къщата. Имаше свой ключ, защото никой не би посмял да намекне, че тя е от прислугата.
Не можеш да си и херцогиня, и слугиня. Не намираха нищо неуместно обаче тя да бъде гувернантка. Подразбираше се, че Сюзън просто си запълва времето, докато постигне единствената достойна цел в живота на момичетата, тоест да се омъжи.
А родителите на децата я гледаха отдолу нагоре. В края на краищата беше дъщеря на херцог, а господин Гейтър — видна личност в търговията на едро с ботуши и обувки. Госпожа Гейтър пък се напъваше да влезе в по-висшето съсловие. В момента четеше усилено книги за добрите обноски и придворния етикет. И се отнасяше към Сюзън със смутената почит, която смяташе, че дължи на всекиго, който по рождение знае разликата между носна кърпичка и салфетка за маса.
Сюзън за пръв път се сблъскваше с идеята, че можеш да се издигнеш в обществото, като трупаш червени точки, сякаш си в забавачка. Освен това благородниците, които бе срещала в дома на баща си, не признаваха някакви си салфетки и носни кърпи, а по-скоро изповядваха правилото: „Всичко на пода, кучетата ще почистят.“