Гауейн и Туайла — имена, дадени им може би като любопитна проява на родителска обич — вече си бяха легнали, когато тя влезе. На определена възраст неизбежно минаваш през убеждението, че ако заспиш по-рано, утрешният ден настъпва по-бързо.
Отиде да разтреби занималнята и да я подготви за сутрешните уроци. Някой почука по перваза на прозореца. Сюзън не различи нищо в мрака навън и отвори.
— Кой е?
Някакъв силует заподскача по заледените клони на черешата.
— Ако кажа „чурулик-чурулик“, ще ми повярваш ли?
— Пак ли ти?!
— Слушай, дядо ти…
— Изчезвай!!!
Тя затвори с трясък и дръпна завесата. За по-сигурно обърна гръб на прозореца и се съсредоточи в огледа на стаята. Олекваше й, ако мислеше за… нормални неща.
Ноктите й отбиваха забързан ритъм по една кутия за моливи. След миг вратата се отвори и се появи разрешената Туайла.
— Сюзън, още едно чудовище под леглото ми… — Почукването спря. — Чувам го как мърда отдолу…
— Добре, Туайла, ей сега идвам.
Детето кимна и се върна в стаята си. Скочи в леглото отдалеч. Издрънча метал, когато Сюзън издърпа ръжена от бронзовата му поставка до машата и лопатката. Тя поклати глава. Зависи какво смяташ за нормално…
Наведе се уж да завие по-добре Туайла. Едната й ръка се стрелна под леглото. Докопа гъста козина и дръпна с все сила.
Караконджолът излетя като тапа и преди да се опомни, беше сплескан с лице в стената и едната му ръка извита зад гърба. Успя все пак да се обърне и срещна яростния поглед на Сюзън.
А Гауейн подскачаше на леглото си.
— Уплаши го с Гласа! Уплаши го с Гласа!
— Не, не искам Гласа! — измънка караконджолът.
— Прасни го по главата с ръжена!
— Не искам ръжена!
— О, ти си бил, значи… — изръмжа Сюзън. — Досадникът от следобеда.
— Защо не го треснеш с ръжена? — разочароване попита момчето.
— Не, не с ръжена! — изскимтя неприятната твар.
— Отскоро ли си в града? — прошепна Сюзън.
— Да! — Челото му се набръчка. — А защо ме виждаш?
— Чуй ме — това е дружеско предупреждение. Милостива съм, защото е Прасоколеда.
Караконджолът се опита да помръдне.
— На това ли му викаш дружеско?
— О, искаш да опитаме иначе, така ли?
Тя затегна хватката.
— Не, не, дружеското ми харесва!
— Този дом е недосегаем, ясно?
— Ама ти да не си вещица или нещо подобно? — изпъшка Караконджолът.
— Нещо подобно. А ти повече няма да се навърташ тук, разбра ли? Иначе следващия път ще опиташ одеялото.
— Не!
— Цялото е на пухкави зайчета…
— Ужас!
— Тогава да те няма.
Караконджолът се завтече към вратата.
— Не е правилно — мърмореше си на бегом. — Не можеш да ни виждаш, ако не си мъртва или вещица… Не е честно!
— Опитай в номер деветнадесет, малко по-нататък — омекна Сюзън. — Там гувернантката изобщо не вярва в караконджоли.
— Наистина ли? — обнадежди се чудовището.
— Затова пък вярва в алгебрата.
— Ау, колко приятно!
Караконджолът се ухили до ушите и още малко нагоре. Най-невероятните лудории вършеше в домовете, където никой от възрастните не признаваше съществуването му.
— Ами да си тръгвам… — заотстьпва заднешком. — Ъ-ъ… Весела Прасоколеда!
— Кой знае каква ще бъде — вдигна рамене Сюзън.
— С тоя не беше забавно — оплака се Гауейн изпод завивките. — Предишния го срита между краката…
— Заспивайте — лаконично ги посъветва гувернантката.
Туайла се обади сговорчиво:
— И Верити казва, че ако заспим по-раничко, Дядо Прас ще ни навести навреме.
— Уви, може и да е права.
Не я разбраха, пък и не знаеше защо го каза. Опитът обаче я подтикваше да се доверява на усета си. А точно този усет мразеше най-много от всичко. Съсипваше й живота. За съжаление беше вроден.
Затвори вратата тихичко и се върна в занималнята. Нещо се бе променило. Вторачи се в празнично украсеното дръвче в саксия — цялото омотано с гирлянди, а отгоре имаше малка фея, направена от…
Скръсти ръце, вдигна очи към тавана и въздъхна пресилено.
— Ето те и теб…
— ПИСУК?
— Аха, за теб говоря. Приличаш на плашило, както си забол и звездичка на върха на косата.
Смърт на мишките провеси глава.
— ПИСУК.
— Никого не можеш да заблудиш. И къде дяна кукличката?
— Пъхна я под възглавничките на едно кресло — долетя обяснение от отсрещния шкаф. Чу се щракане и гарванът добави с недоумение: — Ама тези очи защо са толкова твърди?