Тя скочи вбесена и издърпа купата толкова рязко; че птицата завъртя едно салто и пльосна по гръб.
— Лешници! — кресна Сюзън. — Не са никакви очи! Това е занималня! Тук никой не оставя паничка с извадени очи, в случай че някой гарван намине да похапне! Ясно ли е? Светът е пълен с малки кръгли неща, които не са очи! Схвана ли?! И двамата се махнете! Не знам как сте се промъкнали, но…
— Да няма закон срещу влизането през комина на Прасоколеда?
— …но не ви искам отново в живота си!
— Плъхчето настояваше да те предупредим, ако ще и да си се побъркала — изграчи кисело гарванът. — На мен не ми се идваше, едно магаре се е строполило на няколко улици оттук. Както се забавих, ще имам голям късмет да докопам дори копитце…
— Да ме предупредите ли?
Ето, пак й се случваше. Ветровете на интуицията промениха посоката си, започваше да усеща все по-ясно как тече времето…
Смърт на мишките закима енергично. А далеч горе се чу драскане. От комина падаха сажди.
— ПИСУК — тихичко потвърди скелетчето. Ново усещане, както рибата долавя нахлуването на прясна вода в морето. В света се вливаше изобилие от време.
Тя погледна часовника. Едва шест и половина.
Гарванът се почеса по човката.
— Плъхчето каза да гледаш внимателно…
Сайдни се безпокоеше. Насилието не му допадаше, а тук то изобщо не липсваше през последните дни… стига времето да се мереше с дни в това място. Тези мъжища май изпитваха интерес към живота единствено когато ръчкаха другиго с нещо остро. Не закачаха магьосника, както и лъвовете не тормозят мравките, обаче присъствието им го държеше нащрек.
Най-зле беше с Тийтайм. Дори страшилището по прякор Мрежестия гушеше глава в раменете си, щом се появеше убиецът. А пък чудовището на име Банджо го следваше по петите като вярно кученце.
Сега пък грамадата от плът зяпаше Сайдни.
Напомняше му твърде неприятно за Рони Дженкс, тъпото хулиганче, което му тровеше живота в училището на госпожа Уимбълстоун. Не беше от учениците, а внук или племенник на собственичката. Това като че му даваше право да се размотава навсякъде и да бие до насита всяко по-дребно, по-слабо или по-умно хлапе. Иначе казано, имаше богат избор, но световната гадост май го подтикваше да тормози почти винаги Сайдни.
Въпреки усилията на Рони той порасна и отиде да учи в университета. И понякога научаваше от писмата на майка си как я кара бившият му мъчител. (Тя вярваше невинно, че щом се познават от малки, трябва да са приятели.) Продавал зарзават на сергия и се оженил за някаква си Анджи. Сайдни беше убеден, че животът е могъл да накаже Рони и по-лошо.
А Банджо дори дишаше като Рони, който трудно се съсредоточаваше в толкова сложно занимание, пък и едната му ноздра беше вечно запушена. Затова устата на великана беше постоянно отворена, сякаш се хранеше с невидим въздушен планктон.
Постара се да не отвлича вниманието си от работата и да не чува тежкото хриптене и бълбукане отзад, но някаква промяна в шума го накара да вдигне глава.
— Забележително — похвали го Тийтайм. — Отстрани изглежда толкова лесно…
Сайдни трепна нервно.
— Ами… господине, вече трябва да е съвсем наред. Просто мъничко се посмачка, когато трупахме онези… — Не можа да се насили да изрече думата. Извръщаше се да не гледа купчината, дори от звука го побиваха тръпки. — …Онези неща — довърши немощно.
— Ще бъде ли необходимо да повторим заклинанието? — осведоми се убиецът.
— О, ще си действа вечно — вдигна рамене Сайдни. — Така е с по-простите заклинания. Обикновена промяна на състоянието, подхранвана от… от… Ами продължава си… — Преглътна на сухо. — Мислех си… Ако повече нямате нужда от мен, може би…
— Господин Браун има известни главоболия с ключалките на най-горния етаж. Помните ли онази врата, която не успяхме да отворим веднага? Сигурен съм, че нямате нищо против да му помогнете.
Лицето на Сайдни се изопна.
— Д-да, само че не съм ключар…
— Както изглежда, на ключалките са наложени заклинания.
Сайдни тъкмо отвори уста да възрази, че не го бива и с омагьосани ключалки, но се спря навреме. Вече бе прозрял, че ако Тийтайм поиска да свършиш нещо, в което не си особено способен, единственият ти шанс е да придобиеш нужната квалификация с изумителна бързина.
Отдъхна си, когато видя Средния Дейв да слиза по стълбите, а това показваше красноречиво как му влияеха очите на убиеца, щом беше готов да предпочете другата гледка.
— Господине, намерихме още един страж. На шестия етаж. Криеше се от нас.
Тийтайм се изправи.
— Дано не се е правил на герой.