— А, не, уплашен е. Да го пуснем ли?
— Да го пуснем ли? — повтори замислено убиецът. — Твърде неуместна идея. Ще се кача там. Елате с мен, господин магьоснико.
Сайдни се повлече неохотно след него.
Кулата, ако беше подходящо да се нарече така, представляваше куха тръба. Той беше свикнал с чудатостите на Невидимия университет, но тук… Четири спирални стълби се виеха по вътрешността на кулата, пресичаха се тук-там в площадки или небрежно минаваха една през друга напук на общоприетата физика. Не това го объркваше, а липсата на сенки. Обикновено човек не забелязва как сенките открояват предметите и придават обем на света. Докато не изчезнат. А белият мрамор на стените — ако беше мрамор, разбира се — сякаш светеше отвътре. Дори когато невероятното местно светило надникнеше през някой прозорец, едва създаваше бледосиви петънца там, където трябваше да има почтени плътни сенки. Тази кула май никак не обичаше тъмата.
А това плашеше повече дори от моментите след преминаване на някоя оплетена площадка — изведнъж се усещаш, че вървиш нагоре, като слизаш по обърнатите надолу стъпала, пък далечният под се е превърнал в таван. Сайдни забеляза, че и коравите грубияни зажумяват. А Тийтайм припкаше през три стъпала наведнъж и се кискаше като момченце, получило нова играчка.
Стигнаха до една площадка и тръгнаха по коридора. Другите страшилища се бяха скупчили пред затворена врата.
— Залостил се е вътре — съобщи Мрежестия.
Убиецът почука спокойно.
— Ей, ти! Я излизай бързичко. Давам ти дума, че нищо лошо няма да те сполети.
— Не!
Тийтайм се дръпна.
— Банджо, разбий вратата.
Великанът се заклатушка напред. Ключалката издържа само първите два могъщи ритника. Стражът трепереше зад съборен на пода шкаф. Сви се, щом зърна Тийтайм.
— Какво търсиш тук? — извика дрезгаво. — Кой си ти?
— Колко се радвам, че попита… Аз съм най-ужасният ти кошмар — изрече весело убиецът.
Другият потръпна.
— Значи… онзи с гигантската зелка и въртящия се нож?
— Моля? — смути се за миг убиецът.
— Аха, трябва да си от съня, в който пропадам надолу, а вместо земя под мен има…
— Не, всъщност…
Мускулите на стража омекнаха от потрес.
— Ох, само не кошмарът, дето навсякъде е кал, а после всичко посинява и…
— Не, не, аз…
— Да му се не види, тогава е онзи с вратата, а зад нея няма под, долу пък са грамадните нокти…
— Не! — изсъска Тийтайм и извади кама от ръкава си. — Аз съм кошмарът, в който един човек изскача изневиделица и те намушква смъртоносно.
Стражът се ухили.
— А, това ли било. Не е нищо особено…
Свлече се, когато убиецът протегна много бързо ръката си. После избледня и се разтвори във въздуха като всички други преди него.
— Доколкото разбирам, извърших акт на милосърдие — промълви Тийтайм. — Е, наближава Прасоколеда, тъкмо е време за добри дела.
Смърт стоеше насред занималнята, а възглавницата се плъзгаше полека надолу под червената му мантия. По килима падаха и се топяха бучици мърляв сняг.
А лицето на Сюзън аленееше от неудържим гняв.
— И защо? — възклицаваше, обикаляйки го с котешки стъпки. — Та това е Прасоколеда! Уж трябва да е весело! Хората искат да си отпуснат душите, да плюскат до пръсване! И да се видят с роднини… — Преглътна набързо изречението. — Тоест време хората наистина да се почувстват хора. Но нямат нужда от скелет до празничната трапеза! Особено, искам да подчертая това, ако носи фалшива брада и си е пъхнал идиотска възглавница под мантията! Питам те — защо?!
Смърт губеше самообладание.
— АЛБЪРТ ТВЪРДИ, ЧЕ ТАКА СЪМ ЩЯЛ ДА ВЛЯЗА В РОЛЯТА. Ъ-Ъ… РАДВАМ СЕ ДА ТЕ ВИДЯ…
Чу се влажен звук и Сюзън се извъртя бясно, доволна да отприщи напрежението за миг.
— Не си мисли, че можеш да го правиш зад гърба ми! Това пред теб е грозде, разбра ли? Махни се веднага от купата с плодовете!
— Защо пък да не проверя? — тросна се птицата откъм масата.
— А ти не пипай ядките!
— ПИШУК — съгласи се малко неясно Смърт на мишките и преглътна припряно.
Тя отново се вторачи в големия предрешен скелет. Пухеното му шкембе висеше малко над коленете.
— Това е много приятен дом — подхвана тя с плашещо спокойствие. — И работата ми харесва. Истинска е, среща ме с нормални хора. Така се надявах да живея обикновено! И изведнъж старият цирк пак се изтърсва в града. Погледнете се само! Не знам какво сте намислили, но най-добре е всички да си тръгвате, ясно? Това си е моят живот. Не ви е работа да ми се бъркате. Няма да ви…
Глуха псувня, дъжд от сажди… и кльощав старец падна в камината.
— Бум! — подвикна шеговито той.