— Ето ви го съвременното възпитание. Има полза, а?
— Сюзън казва да не се плаша, ами да се ядосвам — разговорчиво добави момиченцето.
— Ъ-ъ… благодаря ви, Сюзън — с треперещ глас смънка госпожа Гейтър. — А сега, сър Джофри, ако обичате, заповядайте обратно…
Всички се изнизаха по коридора. Сюзън чакаше долу.
— Туайла, прибраха ли се в трапезарията?
— Да.
— Чудесно.
Тя се върна в мазето и скоро извлече нещо едро и космато с учудващ брой ръце и крака. Някак го издърпа по стъпалата, накрая го замъкна в задния двор. Щеше да се изпари в небитието преди зазоряване.
— Ние така се разправяме с чудовищата — натърти, когато се качи при възпитаничката си, която я бе наблюдавала съсредоточено. — А сега е време да заспиш.
— Може ли да оставиш ръжена в моята стая през нощта?
— Щом искаш.
Сюзън вдигна Туайла на ръце, отиде в детската стая и я остави внимателно до братчето й. После изправи ръжена и го подпря на шкафа с играчките. Жадуваше за възможността да го огъне в гърба на предишната гувернантка.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
Върна се в малката си спалня и се пъхна в леглото. Изгледа завесите с подозрение.
Би било толкова приятно да си внуши, че й се е привидяло. И глупаво. Но вече две години беше почти нормален човек, сама си проправяше път в истинския свят и изобщо не си спомняше бъдещето…
Може все пак да е било видение. (Но понякога се случваше и те да са истински…)
Много се стараеше да не вижда дългата нишка восък, която подсказваше, че пламъчето на свещта поне няколко секунди е било подмятано от вятър.
Сюзън се мъчеше да поспи, а лорд Дауни се опитваше да навакса с канцеларските книжа.
Той беше убиец. Всъщност Убиец с главна буква. Тази дребна разлика беше важна. Членовете на Гилдията се смятаха за културни хора, които предпочитаха изтънчената музика, храна и литература. Освен това познаваха добре стойността на човешкия живот. В повечето случаи с точност до един цент.
Кабинетът на лорд Дауни беше облицован с дъб и застлан със скъпи килими. За мебелите можеше да се каже, че са стари и поизносени, но по начин, присъщ само на прекрасните изделия, използвани столетия наред. Тук имаше само отлежали мебели.
В камината горяха цепеници, а пред нея спяха две грамадни космати кучета. Освен рядкото сумтене на животните и пукането на дървата не се чуваха други звуци, ако не се брои скрибуцането на перото в ръката на лорд Дауни и цъкането на високия часовник в ъгъла. Привичен домашен шум, който само подчертава тишината.
Така беше, докато някой не се прокашля.
Звукът подсказваше недвусмислено, че целта не е да бъде махната досадна трошица от гърлото, а да се подчертае възможно най-любезно появата на същото това гърло.
Дауни престана да пише, но не вдигна глава. Изглеждаше, че се е отдал на спокоен размисъл. Накрая заговори делово:
— Вратата е заключена. На прозорците има здрави решетки. Кучетата като че не се събудиха. Специалните дъски в пода не изскърцаха. Явно са били заобиколени и други предпазни мерки, които няма да уточнявам. Всичко това рязко ограничава кръга на вероятните посетители. Съмнявам се да сте призрак, а боговете никога не се явяват толкова учтиво. Разбира се, може да сте Смърт, но не вярвам и той да си губи времето, като спазва етикета, пък и аз се чувствам напълно здрав. Хм… — Нещо висеше във въздуха пред бюрото му. — Зъбите ми са в прекрасно състояние, затова не сте феята на зъбчетата. — фигурата го доближи още малко. — Някой гном би се промъкнал и през миша дупка, само че аз съм заложил капани навсякъде. Злите духове минават и през стени, но доколкото ми е известно, отбягват по всякакъв начин да разкриват присъствието си. Откровено казано, озадачихте ме. Хм?
Чак тогава погледна.
Сива роба висеше във въздуха. Наглед я заемаше някакво тяло, понеже имаше форма, само че тялото не се виждаше. По гърба на Дауни полази ледена тръпка от прозрението, че нещото в робата просто не присъства физически в нормалния свят.
— Добър вечер.
„Добър вечер, лорд Дауни“ — отвърна робата.
Мозъкът му възприе думите, но ушите бяха готови да се закълнат, че не са ги чули. Човек обаче не оглавяваше Гилдията на убийците, ако се отличава с излишна плашливост. Пък и нещото не вдъхваше страх. По-скоро беше изумително скучно. Ако еднообразната сивота на Вселената можеше да се прояви в конкретна форма, то тя беше пред Дауни.
— Поне доколкото ми се струва, вие сте фантом — отбеляза той.
„Нашата същност не е предмет на разговора — отекна в главата му. — Предлагаме ви да изпълните една поръчка.“
— Желаете някой да бъде положен в земята ли?