Прекъсна го тихо щракане, а магьосникът до вратата се задъха от ликуване.
— Да! Да! Дървена клечка за зъби в лявата ръка! Ама че е лесно! — Той забеляза втренчения поглед на Сюзън и изхъмка притеснен. — Господин Тийтайм, отворих петата ключалка! Никакви проблеми! Използвана е основната окултна последователност на Уодли! Всеки глупак би могъл да ги отвори, ако я знае!
— Аз я знам — кротко съобщи Тийтайм, без да отделя поглед от Сюзън.
— А… — Умът на Сайдни сякаш натисна педалите назад с все сила, защото отпред го чакаше неоспоримият факт, че убиецът няма време да се занимава с излишни хора. — Има… и… някои… любопитни… нововъведения… Хитроумни. Да. Аз… ами… ще се заема с шестата…
— Откъде знаеш коя съм? — сопна се Сюзън.
— Че да не е някаква тайна? Включена си в „Справочник за благородните семейства“ на Туърп. Изучавахме го. Дъртакът Мерисет дори ни подхвърляше всеки час, че така сме щели да познаваме бъдещите си клиенти и обекти. Известно ми е и кой е дядо ти по майчина линия.
Сюзън се постара да стане невидима. Уви, беше си все така срамно плътна.
— А ти кой си между другото?
— О, моля да бъда извинен. Джонатан Тийтайм, на вашите услуги. И не се опитвай да ме ядосаш с този тон. Дразня се само от най-важните неща. Е, господин Сайдни, напредваме ли? Ако се придържаме към окултната последователност на Уодли, сега е ред на медта и синьозелената светлина. Разбира се, ако нововъведенията не са прекалено сложни за вас…
— Веднага, господин Тийтайм.
— А ти как мислиш — ще се втурне ли дядо ти да те спасява? Вече имам меча му. Чудя се дали…
Поредното щракане.
— Шестата ключалка, господин Тийтайм!
— Нима…
— Ъ-ъ… искате ли да се заема със седмата?
— Както желаеш. Ще я отвориш с чисто бяла светлина. Но вероятно вече няма значение. Въпреки това ти благодаря. Беше ми много полезен.
— Ъ-ъ…
— Няма нужда да питаш. Можеш да си вървиш.
Сайдни дори не се забави да си прибере торбата с книгите и принадлежностите. Полетя надолу по стълбата, като че се боеше да не бъде върнат и затова се опитваше да изпревари звука.
— Само затова ли си нахлул тук? — изрече Сюзън. — За дребно обирджийство? — В края на краищата той носеше типичните дрехи на убиец, а тя знаеше как да вбеси хора като него. — Запълваме си времето с взломни кражби, така ли?
А той подскачаше възбудено.
— Крадец? Кой, аз ли? Грешиш, благородна госпожице. Но и да бях крадец, щях да отмъкна огъня от боговете.
— Отдавна си го имаме.
— Сигурно вече има и подобрен модел. Не, уважаема, онези са бандити и грабители. Свестни момчета, макар че не би искала да ги видиш как се хранят. Първият е Средния Дейв, вторият е брат му Банджо. Уверявам те, той може и да говори.
Малко по-дребният брат кимна мълчаливо. Сюзън разпозна погледа в очите му. Май се откриваше възможност да го насъска…
А имаше нужда от някакво преимущество. Дори косата й изглеждаше отвратително. Не можеше да се скрие във времето, не можеше да се слее със стените, а ето че дори косата й я подвеждаше…
Беше нормална. Тук беше такава, каквато й се искаше да бъде открай време.
Гнусна, противна, непоносима гадост!
Сайдни се молеше горещо, докато тичаше по стълбите. Не вярваше в никакви богове, защото магьосниците поначало рядко си позволяват да ги поощряват още повече в щуротиите им. Въпреки това се молеше разпалено, както подобава на атеист, който изведнъж е обзет от надеждата, че е сбъркал в убежденията си.
Никой не го повика. И никой не го догони.
Въпреки безумния страх си оставаше разсъдлив човек, затова позабави крачка. Не искаше да се пребие точно когато се е избавил от далеч по-ужасната опасност.
Чак сега забеляза, че липсват белите просветващи стъпала под краката му. Стъпваше по големи, разядени от времето варовикови плочи. А протегнатата му ръка докосна изгнила тухла.
Призраците на миналото се надигнаха от спомените му. Знаеше къде се е озовал. Беше в двора на училището, притежавано и ръководено от достопочтената дама Гамър Уимбълстоун.
Следователно се намираше в ловния резерват на Рони Дженкс.
Умът на възрастен му внушаваше, че Рони е бил тъпо седемгодишно досадниче с мускули и там, където трябва да има мозък. Детското въображение обаче — с много по-големи основания — си го бе представяло като олицетворено земетресение със запушени ноздри и вечно свити в юмруци пръсти, а петте му мозъчни клетки напрегнати докрай, за да издава заплашителното си сумтене.