За нейно огромно удоволствие той се вторачи яростно.
— Млъкни!
— Обзалагам се, че никой никога не е искал да си играе с теб. Хлапето без приятелчета. Децата надушват смахнатите, ако ще и още да не знаят подходящите думи…
— Казах ти да млъкнеш! Банджо!
Чудесно… Чуваше желаната трепкаща нотка в гласа му.
— Отвратителното момченце, което е повдигало дори рокличките на куклите, за да надникне отдолу…
— Никога не съм го правил!
Банджо сви вежди разтревожено.
— Ама мамчето ни забраняваше…
— Не искам да слушам и думичка повече за препиканото ти мамче! — кресна Тийтайм.
Мечът на Средния Дейв излетя със сърдито съскане от ножницата.
— Ти май каза нещо за майка ни? — прошепна по-възрастният брат.
„Ха, вече трябва да внимава за трима едновременно…“
— Да, сигурна съм, че никой не е искал да си играе с теб. И са се случвали разни неприятности, които е трябвало да се потулват, нали?
— Банджо, направи най-сетне каквото искам от теб! — запищя Тийтайм.
Колосът стоеше до нея, но лицето му се кривеше в агонията на раздвоените чувства. Огромните пръсти ту се свиваха, ту се разтваряха, а устните му мърдаха, сякаш в главата му се вихреше ужасен спор.
— Наш’то мамче… казваше… нивгаш да не…
Сивите точици се стекоха по пода и се събраха в кълбо от сянка, което потъмня и се извиси с невероятна бързина. Надвеси се над тримата мъже и придоби форма.
— Ей, хаймани, пак ли почнахте с вашите белички?!
Чудовищната жена държеше в едната си ръка сноп върбови клони, по-дебели от мъжки крак.
Явлението изръмжа гърлено.
Средния Дейв отметна глава, за да срещне погледа на Мамчето Лилиуайт. Всяка пора по лицето й беше като яма. Всеки кафеникав зъб напомняше за надгробна плоча.
— Значи тъй, Дейви? Оставяш го да се набърква в мръсотийки, а?
Той заотстъпва.
— Не, мамче… Не, мамче…
— Банджо, пак ли искаш да ти съдера задника от бой? Ще ми се занасяш с момичета, а?
Великанът тупна на колене, жалки сълзи на окаяно послушание се стекоха по бузите му.
— Прости ми, мамче, прости ми, прости ми… Не-е-е-е… Прости ми, мамче…
Фигурата пак се наведе към Средния Дейв.
Мечът падна от безсилната му ръка. И лицето му сякаш се стичаше надолу. Средния Дейв заплака.
После изграчи, хвана се за гърдите и падна възнак. И изчезна.
А Тийтайм се разкикоти.
Сюзън го потупа по рамото и когато той се озърна, му нанесе тежък удар с разтворена длан.
Поне такъв беше замисълът й. Неговата ръка се стрелна по-бързо и улови китката й. Стори й се, че се е блъснала в стоманен прът.
— А, не може…
С периферното си зрение тя наблюдаваше как Банджо пълзи към мястото, заемано допреди миг от брат му. Мамчето Лилиуайт не се виждаше никаква.
— Тази кула ти се просмуква в душата — подхвърли весело убиецът. — Тършува, ровичка, за да те докопа накрая. Аз обаче изобщо не съм потискал детето в себе си…
Протегна другата си ръка и я сграбчи за косата. Дръпна главата й надолу.
Сюзън изпищя.
— И така ми е много по-забавно… — прошепна той в лицето й.
Изведнъж хватката му отслабна. Разнесе се мокър плясък на стоварена върху дъска пържола и Тийтайм се просна по гръб.
— Нема да скубеш момичета! — назидателно изгъгна Банджо. — Туй е лошо.
Убиецът подскочи като на пружина и се подпря за миг на парапета.
После измъкна меча. Острието изобщо не личеше в ярката светлина на кулата.
— Охо, в приказките имало зрънце истина! Толкова е тънко, че не го виждаш. Как ще се позабавлявам с него… — Размаха оръжието насреща им. — И колко е лекичко!
— Не би посмял да го използваш — вдигна рамене Сюзън. — Дядо ми ще те докопа.
Направи крачка към него. Едното му око се сви в нервен тик.
— Той докопва всекиго. Но аз ще бъда готов за срещата с него.
— Не е зле да знаеш, че дядо ми е извънредно целеустремено създание — напомни Сюзън и го доближи още малко.
— О, значи ще си допаднем.
— Едва ли…
Нямаше време дори да се наведе. И изобщо не се опита да избегне втория удар.
— Тук е безсилно — обясни мило на изумения убиец. — Острието не съществува в кулата. Тук няма Смърт! — Ръката й се стовари върху бузата му. — Ти си още дете, аз пък вече съм гувернантка!
Не го удари, а мушна напред с другата ръка и го улучи под брадичката. Тийтайм прелетя с гърба напред над парапета.
И направи задно салто, макар да й изглеждаше невъзможно. Някак успя да стъпи във въздуха.
Лявата му ръка се впи в ръкава й, Сюзън изгуби опора под краката си и също се преметна през парапета. Улови се навреме, макар по-късно да й се стори, че всъщност парапетът я е хванал.
Убиецът се люлееше и зяпаше замислено. После стисна меча със зъби и посегна към колана си…