Щом си зададе въпроса: „Този идиот достатъчно луд ли е да намушка човека, от когото зависи да не се пребие?“, Сюзън си отговори. И с все сила стовари едната си обувка върху ухото му.
Платът на ръкава започна да се разкъсва. Тийтайм се опита да се хване по-нагоре. Тя го ритна отново и ръкавът се съдра. Още миг убиецът остана уловен за нищото, а после — с унесеното изражение на човек, решаващ сложна главоблъсканица — полетя надолу, запремята се, смали се…
Стовари се върху купчината зъби и ги пръсна по мрамора. Сгърчи се…
И изчезна.
Пръсти като прекалено наедрели банани хванаха внимателно Сюзън и я върнаха на площадката.
— Момчетата загазват, като вземат да пляскат момичета — обобщи убедено Банджо. — Затуй не бива да вършат тия бели.
Нещо щракна зад тях.
Вратата в извитата стена се отвори сама. Студена бяла мъгла се стелеше по пода.
— Наш’то мамче беше тука… — Банджо очевидно се мъчеше да проумее случката. — Да, тука беше…
— Вярно — поощри го Сюзън.
— Ама не беше наш’то мамче, щото нея я погребахме…
— Разбирам.
— Гледахме ги, като затрупаха гроба, и си беше както требе.
— Аха.
„Не се и съмнявам, че до последния момент не сте смеели да повярвате…“
— А де се дяна нашият Дейви?
— Банджо… Виж какво, той вече е другаде.
— Там дали му е хубаво? — неуверено попита колосът.
Сюзън се вкопчи с облекчение за възможността да каже истината или поне да не излъже направо.
— Може и да му е хубаво.
— По-добре ли е оттука?
— Не се знае. Някои хора казват, че и това не е изключено.
Банджо впи розовите си прасешки очички в нея. За частица от секундата тридесет и пет годишен мъж надникна през облаците в главата на петгодишното хлапе.
— Е, тъй бива. Пак ще се види с наш’то мамче. — Разговорът го изтощи видимо. Раменете му увиснаха. — Искам да си ходя вкъщи.
Тя огледа огромното изцапано лице, вдигна рамене безпомощно, извади кърпичка от джоба си и изтри най-лошите петна. После тикна кърпичката в ръката му.
— Издухай си носа.
Отмести се благоразумно, докато затихне ехото от могъщия тръбен звук.
— Задръж кърпичката. Моля те — каза му от сърце. — И си прибери ризата в панталона.
— Добре, госпойце.
— А сега слез долу и измети всички зъби извън кръга. Ще се справиш ли?
Банджо кимна.
— Какво трябва да направиш? — провери Сюзън. Той се съсредоточи.
— Ще измета зъбите от кръга.
— Браво на теб. Върви.
Сюзън го съпроводи с поглед и се озърна към отворената врата. Помнеше отлично, че магьосникът бе стигнал до шестата ключалка.
Стаята вътре беше само в бяло, а кълбящата се до коленете й мъгла поглъщаше звуците.
Имаше легло — голямо, с прашен стар балдахин.
Отначало й се привидя, че е празно, но след миг съзря тялото, загубило се сред хълмовете от възглавници. Изглеждаше досущ като престаряла дама с дантелено боне.
Старицата й се усмихна.
— Здравей, Сюзън.
Тя не помнеше да е имала баба. Майката на баща й бе починала малко след раждането на Сюзън, а по другата родова линия… Каква ти баба?! Но би искала да си има тъкмо такава баба. „В кошмарите си“ — добави непоносимо разсъдливата част от съзнанието й.
Причуваше й се детски смях. Някъде си играеха хлапета. Звукът открай време й действаше успокояващо.
Разбира се, стига да не чуваше думите, излитащи от малките устнички.
— Не — изрече с равен глас.
— Извинявай, миличка, не те разбрах — промълви старата дама.
— Ти не си феята на зъбчетата.
— Заблуждаваш се, скъпа. Именно феята на зъбчетата съм.
— „О, бабо, какви големи зъби имаш…“ Ама че работа, дори пухения шал не си забравила!
— Сладурчето ми, не схващам…
— Пропуснала си люлеещия се стол — ухили се Сюзън. — Винаги съм си представяла, че ще има и люлеещ се стол…
Лек пукот зад гърба й. И затихващо „скръц-скръц“. Сюзън не си направи труда да погледне.
— Ако си добавила и котенце, което си играе с кълбо прежда, лошо ти се пише! — изсъска свирепо и стисна бронзовия свещник на шкафа. Беше задоволително тежък. — Не вярвам да си истинска — сподели още по-равнодушно. — Никаква дребна старица с пухен шал не властва тук. Излязла си от главата ми. Така се браниш… Бъркаш в главите на хората и откриваш какво ще ги довърши… — Замахна, но свещникът мина през фигурата на леглото. — Видя ли? Дори не съществуваш.
— Аз съществувам, миличка — увери я старицата, а очертанията й вече се меняха. — Но не и свещникът.
Сюзън разгледа новото видение.
— Не става. Ужасно е, но не ме плаши. И така нищо не постигаш. — Метаморфозата не спираше нито за миг. — И с образа на баща ми няма да ме стреснеш. Охо, ти май остъргваш дънцето? А паяците ги харесвам. Змиите не ме притесняват. И плъховете са големи симпатяги. Кучета? Не. Извинявай, но нима някой може да се страхува от това!