Тя сграбчи нещото и този път видът му се запази. Приличаше на малка съсухрена маймунка, само че с големи хлътнали очи под издаденото като тераса чело. Сивата козина висеше на оклюмали кичури. Създанието мърдаше безсилно в ръцете й и гърдите му свиреха.
— Не се плаша лесно — осведоми го Сюзън, — затова пък ще се смаеш, като се убедиш колко се ядосвам.
Създанието се отпусна примирено.
— Аз… Аз…
Тя го остави на леглото.
— Караконджол си, нали?
— Не кой да е… Караконджолът…
— Това какво означава?
— Първият…
Сюзън забелязваше колко е кльощав, как бялото и сивото прошарват козината му, как се е изопнала кожата върху костите…
— Първият ли?
— Аз… Някога имаше… Помня времето, когато всичко беше друго. Ледове. Много пъти ледове. И… как ги наричате сега? — Създанието се задави. — Земите, големите земи… Бяха различни…
Сюзън седна на края на леглото.
— За континентите ли говориш?
— …да, различни, — Хлътналите черни очи светнаха срещу нея, изведнъж караконджолът се поизпъчи и размаха хилавите си ръце. — Аз бях тъмата в пещерите! Аз бях сенките в клонаците! — Пак се сви и се разкашля. — А после… онова нещо… сещаш се… светло, ярко… Сияние, което носиш… Малко горещо слънце в ръцете… Вече нямаше мрак, само сенки. Вие си направихте секири и ги размахахте в горите… И след това…
— Все още има изобилие от караконджоли — напомни тя без особено съчувствие.
— Спотайват се под леглата! Крият се в кухненските шкафове! Но… — Създанието се пребори мъчително да си поеме дъх. — Да ме беше видяла в старото време… Когато те идваха в дълбоките пещери… да драскат по стените, за да им върви в лова… Можех да изрева направо в главите им… Чак червата им да паднат през задниците…
— Да, старите умения се забравят — сериозно потвърди Сюзън.
— О, после се навъдиха други… Но не познаваха онзи първичен, възхитителен ужас… Бяха им достъпни — дори в шепота си караконджолът вложи унищожителен кикот — само тъмните ъгълчета… Аз бях мракът! Аз бях… първият… А вече не правех… нищо повече от тях… Плашех слугините, вкисвах сметаната… Дебнех в сенките, щом от старата година останеше последната огризка… И една нощ… се попитах: „Защо?“
— Чудеше се какъв е смисълът да продължаваш ли?
— …да плаша децата… да се спотайвам… и тогава започнах да се вглеждам в тях. Когато имаше ледове, нямаше деца… Само големи и малки човеци, а не деца… И… и в техните глави съществуваше друг свят… Там остана предишното време. Когато всичко беше младо.
— Ясно. Ти излезе изпод леглото…
— Наглеждах ги… Стараех се да не ги сполети зло…
Сюзън пък се постара да не потрепери.
— Ами зъбчетата?
— Аз… ами не бива да се въргалят навсякъде, всеки би могъл да ги прибере, да извърши страшни злини. А аз ги харесвах, не исках да страдат… — хриптеше и бълбукаше създанието. — Не съм се блазнил да ги нараня, само ги гледах… И пазех зъбите… Понякога сядах тук да ги послушам…
Мрънкаше с увлечение. Сюзън го слушаше и смутена, и изумена. Не знаеше дали да го съжали или — както все по-силно се изкушаваше — да го размаже по пода.
— …и зъбите… Те помнят предишното…
Създанието се разтресе.
— Ами парите? — подсказа Сюзън. — Не съм срещала караконджоли-богаташи.
— …парите… пари има навсякъде… Заровени в дупки… Стари иманета… Паднали зад дивана… Трупат се… И инвестиции… Важно е да се дадат пари за зъба. Част от магията, за да бъде почтена, иначе е кражба… После… остарях, но намерих хора… — Невероятната фея на зъбчетата се закиска и за миг на Сюзън й дожаля за хората в древните пещери. — Не задават въпроси! Дай им пари и ще ти свършат работата, а за нищо не питат… Накрая нахълтаха онези… За да откраднат…
Сюзън мислено махна с ръка. Старите богове си намираха нови места.
— Много си жалък.
— …благодаря… каква любезност…
— Тоест болен.
— …да, старост… И онези хора… Изтощих се… — Караконджолът изстена. — Тук не умираш… Само остаряваш и слушаш смеха…
Сюзън кимаше. И тя чуваше далечното оживено бърборене като от другия край на дълъг коридор.
— …това място… се натрупа полека около мен…
— Дърветата. И небето. Всичко си взел от главите им.
— …умирам… А дечицата… Ти си длъжна да…
Създанието избледня. Сюзън поседя още малко. Чуваше далечния смях.
Питаше се защо ли тези светове на вярата й напомнят за мидите. Парченце боклук, а около него расте бисер…