Стана и слезе долу.
Банджо бе измъкнал незнайно откъде метла и парцал. Кръгът беше празен. Огромният мъж по свое желание изтриваше усърдно тебеширените следи.
— Банджо…
— Да, госпойце.
— Харесва ли ти тук?
— Има дървета, госпойце.
Сюзън реши, че може да сметне това за „да“.
— Небето не те ли дразни?
Великанът я погледна учудено.
— Не, госпойце. Що?
— А ти можеш ли да броиш? Той засия самодоволно.
— Да, госпойце. На пръсти.
— И до колко стигаш?…
— До тринайсет, госпойце.
Тя се стресна и огледа по-внимателно ръчищата му.
— Ох, замалко да се подлъжа…
„А защо не? Той е грамаден, човек може да му се довери… И какъв друг живот има?“
— Банджо, според мен ще направиш голямо добро, ако засега вършиш работата на феята на зъбчетата.
— Ама, госпойце, тъй редно ли е? Тя да не ми се сърди после?
— Е… Ще я заместваш, докато се върне.
— Разбрах, госпойце.
— А аз… ще се погрижа да ти помага някой, докато свикнеш. Мисля, че с каруцата докарват и храна. Не позволявай да те мамят. — Тя полека обхвана с поглед горните склонове на живата планина и добави: — Не че ще посмеят, но знае ли човек…
— Добре, госпойце. Ще гледам да е чисто и подредено. А, таквоз…
— Слушам те.
— Госпойце, може ли да си имам кученце? Едно време си имах котенце, ама мамчето го удави, щото цапало.
Паметта й подсказа услужливо името.
— Искаш да бъде Шаро, нали?
— Да, госпойце. Шаро.
— Банджо, сигурно кученцето ти ще се появи съвсем скоро.
Той явно й повярва на секундата.
— Благодаря, госпойце.
— Време е да си вървя.
— Добре, госпойце.
Тя се озърна към висините на кулата. Земята на Смърт е мрачна, но ако попаднеш там, вече си мислиш, че нищо лошо не може да те сполети. Далеч си от местата, където това се случва. А тук…
Пораснеш ли, започваш да се боиш само от… ами от логичните неща. От бедността. От болестта. От разобличаването. Поне не пощуряваш от безумен страх, че нещо те дебне под стълбите. И светът ти не е претъпкан със съмнително преливащи се светлини и сенки. Ха, чудесният свят на детството!… Изобщо не е съкратена версия на света на възрастните. Да, прилича донякъде на техния, но е изписан с големи тежки букви. Всичко е… в повече.
Остави Банджо да мете безгрижно и излезе в света на вечното слънце.
Хленчо и Вайълет се втурнаха към нея. О, Богът размахваше откършен клон.
— Не ти е нужен — смънка Сюзън. Спеше й се.
— Обсъдихме положението — подхвана Хленчо — и решихме, че сме длъжни да се върнем и да ти помогнем.
— А, разбрах. Демократична храброст. Само че онези изчезнаха. Пренесоха се където смятаха, че им е мястото.
О, Богът пусна клона и си отдъхна.
— Виж, не сме искали да…
— Двамата можете да бъдете много полезни — прекъсна го Сюзън. — Вътре е голяма бъркотия. Вървете да помогнете на Банджо.
— Банджо ли?!
— Той… се разпорежда тук. Общо взето.
Вайълет се разсмя.
— Но той е…
— …главният тук — уморено довърши Сюзън.
— Щом казваш — вдигна рамене Хленчо. — Все едно. Можем да му обясняваме какво трябва да се направи…
— Не! Всички само са му обяснявали досега. Той знае кое е правилно. Помогнете му да започне. Разбрахме ли се? Но…
„Ако Дядо Прас се върне, ти ще изчезнеш, нали?“ Не знаеше как би могла да зададе такъв въпрос.
— Аз… напускам досегашната си работа — смънка той. — Аз… да де, ще продължа да замествам други богове през отпуските им.
Втренчи се умолително в очите й.
— Сериозно ли си го решил?
Сюзън се озърна към Вайълет. Е, ако поне тя вярва в него… Може и да им провърви. Нищо не се знае предварително.
— Както си решите. Наслаждавайте се на живота. А аз се прибирам вкъщи. Ама че Прасоколеда ми се падна!
Ревизорите трепкаха от напрежение. И както им е присъщо, ако нещо се оплете много, ама много зле, пък и се нуждае от незабавно разнищване, накрая се успокоиха и се захванаха със задачата да определят кой е виновен.
„Беше…“
Спряха дотук. Ревизорите оцеляваха с консенсус, а това превръща намирането на черната овца в сериозен проблем. И в края на краищата щом не можеха да посочат виновник, значи никой не бе сбъркал. Нали точно в това е смисълът на колективната отговорност? По нещичко прилича на лошия късмет…
„За съжаление хората могат да останат с неправилни представи за събитията. И да задават ненужни въпроси.“
„Ами Смърт? Той се намеси.“
„Е… Всъщност не е така.“
„Хайде, де! Той замеси и момичето.“
„А, не. Тя сама го реши.“
„Да, но той й каза…“
„Не. Напротив. Нареди й изобщо да не… Ох, проклятие!“