„От друга страна…“
Всички роби се обърнаха в очакване.
„Да?“
„Няма никакви улики. Особено в писмен вид. Някакви хора се ядосали и нападнали страната на феята на зъбчетата. Това е печално произшествие, но няма нищо общо с нас. Ние сме потресени, разбира се.“
„Не сме решили въпроса с Дядо Прас. Някои неща ще бъдат забелязани неизбежно. И пак ще предизвикат въпроси.“
Помълчаха, зареяни във въздуха.
„Може би ще се наложи да поемем…“
Дори не им се искаше да помислят думата, но успяха да продължат.
„…риск.“
Мъглата се кълбеше около Сюзън, а тя си мечтаеше за легло. И сутринта — порядъчни човешки удоволствия като кафе и закуска. Преди всичко леглото! Истинските неща…
Бинки спря. Тя погледа сънено ушите му, после го смуши с пети да продължи напред. Конят изцвили и не помръдна.
Костелива ръка бе хванала поводите. Смърт се появи пред очите й.
— ТОВА НЕ Е КРАЯТ. ТРЯБВА ДА НАПРАВИМ ОЩЕ НЕЩО. ТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ГО ИЗМЪЧВАТ.
Сюзън провеси глава.
— Кои? Кого?
— ПРЕМЕСТИ СЕ ПО-НАПРЕД.
Смърт се метна на седлото и се пресегна покрай нея да хване юздата.
— Слушай, аз отидох…
— ЗНАМ. КОНТРОЛЪТ НАД ВЯРАТА. САМО ИЗВЪНРЕДНО ПРОСТОДУШЕН УМ БИ СЕ СЕТИЛ ЗА ТОВА. ТОЛКОВА ДРЕВНА МАГИЯ, ЧЕ НИКОЙ ВЕЧЕ НЕ Я СМЯТА ЗА МАГИЯ. КАКЪВ ЛЕСЕН НАЧИН ДА ОТНЕМЕШ ВЯРАТА НА МИЛИОНИ ДЕЦА В ДЯДО ПРАС.
— А ти с какво се занимаваше?
— АЗ СЪЩО СТОРИХ ОНОВА, КОЕТО БЯХ РЕШИЛ. ЗАПАЗИХ ПРОСТРАНСТВО. МИЛИОНИ КИЛИМИ С ПЕТНА ОТ САЖДИ, МИЛИОНИ НАПЪЛНЕНИ ЧОРАПИ, ПОКРИВИ СЪС СЛЕДИ ОТ ШЕЙНА… НЕВЕРИЕТО ТРУДНО ЩЕ СЕ НАМЕСТИ ПРИ ТАКИВА ДОКАЗАТЕЛСТВА. А АЛБЪРТ ТВЪРДИ, ЧЕ ДНИ НАРЕД НЯМАЛО ДА ПИЙНЕ ВЕРМУТ. ТАКА ДЯДО ПРАС ПОНЕ ИМА КЪДЕ ДА СЕ ВЪРНЕ.
— Какво трябва да правя сега?
— ДА ВЪРНЕШ ДЯДО ПРАС.
— О, нима? Заради спокойствието на хората, добрината в душите им и приятния звън на камбанките? Да не би да е толкова важно? Та той е някакъв си дебел стар смешник, който кара хората да се чувстват противно самодоволни на Прасоколеда! Значи преживях всичко това заради един дъртак, който се промъква в детските стаи?
— НЕ. СТОРИ ГО, ЗА ДА СЕ ИЗДИГНЕ СЛЪНЦЕТО В НЕБЕТО.
— Какво общо има астрономията с Дядо Прас?
— СТАРИТЕ БОГОВЕ СИ НАМИРАТ НОВИ МЕСТА.
В Голямата зала една от масите вече се бе счупила под тежестта на гозбите.
— Как си, драги? — попита Деканът седящия до него Ковчежник. — Пак ли гълташ хапчета от сушени жаби?
— Аз… е… не. Не се чувствам зле. Разбира се, беше много стъписващо, когато…
— Жалко, защото съм ти приготвил подарък за Прасоколеда — прекъсна го Деканът. Подаде му опакована кутийка, в която нещо потракваше. — Разгледай го, ако искаш.
— О, колко мило… И хубаво…
— Купих го с мои пари, да знаеш.
— И хартията е толкова приятна…
— Струваше ми повече от долар.
— Нима?
Ковчежникът извади кутийката.
— Можеш да си слагаш в нея хапчетата от сушени жаби. Виждаш ли, написано е: „Хапчета от сушени жаби“.
Ковчежникът разклати кутийката.
— Много си грижлив — промълви безпомощно. — Сложил си хапчета вътре. Ще ми свършат работа.
— Взех ги от нощното ти шкафче. И без това се охарчих за кутийката.
Ковчежникът кимна с признателност и остави кутийката до чинията си. Тази вечер дори му позволиха да си служи с ножове. Можеше да хапне и нещо друго освен онова, което се гребе с дървена лъжица.
Взираше се с нервна наслада в най-близкото печено прасенце. Решително нагласи ленената салфетка под брадичката си.
— Господин Стибънс… — потрепна гласът му. — Ще бъдете ли така добър да ми подадете ябълковия сос?
Някъде във въздуха пред него сякаш се сцепи груб плат, после някой се стовари върху печеното прасенце. Разхвърчаха се задушени картофки. Лимончето се изстреля от устата на прасенцето и цапна Ковчежника по челото.
Той примига, погледна надолу и установи, че се кани да бодне с вилицата човешка глава.
— А-ха-ха…
Очите му започнаха да се изцъклят. Другите магьосници избутаха встрани преобърнатите съдове.
— Ама той откъде се изтърси?
— Облечен е като убиец! Пак ли студентски хумор?
— И защо държи меч без острие?
— Мъртъв ли е?
— Така изглежда.
— Още не бях опитал салатата от сьомга, а той си топна крака в нея! Колега, ще ядеш ли твоята или да я взема?
Пондър Стибънс разблъска навалицата. Знаеше какво става, когато по-старшите магьосници решат да помогнат някому. Все едно подаваш чаша вода на удавник.
Притисна ухо към гърдите на проснатия младеж.
— Но той не диша!
— Как беше заклинанието?… — мърмореше Професорът по неопределени изследвания. — Ами да, Принудителният респиратор на Сполт! Само че къде го записах?