Ридкъли се пресегна над раменете им, хвана единия обут в черно крак и дръпна нагоре. Обърна пострадалия с главата надолу и го прасна по гърба.
Чак тогава забеляза изумените погледи.
— Тъй правехме във фермата — обясни невъзмутимо. — С малките козлета няма грешка.
— О, що за методи! — възмути се Деканът. — Аз не бих…
Лъжемъртвецът издаде задавен звук.
— Я разчистете малко! — сопна се Архиканцлерът и без да ги чака, помете масата със свободната си ръка.
— Тъкмо се канех да си взема от скаридите! — разсърди се Лекторът по съвременни руни.
Тийтайм отвори очи. Несъмнено беше издръжлив, щом оцеля и след като видя съвсем отблизо носа на надвесилия се над него Ридкъли. Запълваше личната му Вселена като гигантска розова планета.
— Извинете. — Пондър беше разтворил бележника си и се канеше да записва. — Приносът ви ще бъде изключително важен за напредъка на натурфилософията. Видяхте ли ярки светлини? Попаднахте ли в сияещ тунел? Някой от вашите покойни роднини опита ли се да ви заговори? Коя дума би описала най-точно?…
Ридкъли го побутна назад.
— Какви ги вършиш, господин Стибънс?
— Сър, непременно трябва да поговоря с него. Та той се е разминал на косъм със смъртта!
— Всички го правим. Нарича се „живот“, ако още не си наясно. Прибери проклетия молив и се погрижи да сипеш нещо ободряващо за горкото момче.
— Уф… Това трябва да е Невидимият университет, нали? — опомни се Тийтайм. — А всички вие сте магьосници?
— Лежи си спокойно, рано ти е да ставаш — посъветва го Архиканцлерът.
Тийтайм вече се надигаше на лакти.
— Имах един меч…
— А, паднал е на пода. — Деканът се наведе. — Струва ми се, че няма… Ей, аз ли го направих?!
Всички се облещиха към падащото парче от масата. Нещо бе срязало всичко — дърво, покривка, чинии, прибори, храна… По-късно Деканът се кълнеше, че и една свещ била с половин пламъче за миг, докато фитилът не се сетил, че се държи неприлично.
Той вдигна ръка. Околните се пръснаха като пилци.
— Аха, видях го най-сетне! Прилича на тънка синя линия…
— Извинете ме, господине. — Тийтайм си взе оръжието. — Съжалявам, но бързам.
Напусна залата тичешком.
— Накъде си мисли, че е тръгнал? — вдигна рамене Лекторът по съвременни руни. — Нали главният вход е заключен съгласно указа, издаден още от Архиканцлер Споуд?
— Е, да, но момчето има чудесен шперц… — поклати глава Ридкъли, щом отекна трясъкът от падащи врати.
— Що за странна случка? — намеси се Професорът по неопределени изследвания, но вече оглеждаше критично остатъците от трапезата. — Я, колко хубаво е срязан този бут!
— Бу-бу-бу…
Всички впиха погледи в Ковчежника. Държеше половинка от вилица.
— Добре, че моят подарък ще му послужи веднага — отдъхна си Деканът. — Но най-важна е проявата на внимание, нали?
— ИМА ОЩЕ… ВРАГОВЕ — изрече Смърт, когато Бинки вече препускаше между заледени върхове.
— Всички са мъртви…
— ДРУГИ ВРАГОВЕ. НЕ Е ИЗЛИШНО И ТИ ДА ГО ЗНАЕШ. ДОРИ В НАЙ-ТЪМНИТЕ ДЪЛБИНИ НА МОРЕТО ЖИВЕЯТ СЪЩЕСТВА, ЛИШЕНИ ОТ МОЗЪК, ОЧИ ИЛИ УСТА. ТЕ ПРОСТО АЛЕНЕЯТ ПРИКАЗНО ТАМ, КЪДЕТО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ГИ ВИДИ. ТЕ СА САМО ЕДНО ТИХИЧКО „ДА“ В МРАКА. И ВЪПРЕКИ ТОВА… ИМАТ ВРАГОВЕ, ИЗПЪЛНЕНИ С НЕУТОЛИМА ЗЛОБА КЪМ ТЯХ. ТЕ ИСКАТ МЪНИЧКИТЕ СЪЩЕСТВА НИКОГА ДА НЕ СА ВЪЗНИКВАЛИ. СЛЕДИШ ЛИ МИСЪЛТА МИ?
— Да, но…
— ДОБРЕ. А СЕГА СИ ПРЕДСТАВИ КАК СЕ ОТНАСЯТ КЪМ ЧОВЕЧЕСТВОТО.
Сюзън изтръпна. За пръв път чуваше нещо друго освен мъртвешкото спокойствие в гласа на дядо си.
— Какви са те?
— ТРЯБВА ДА ПОБЪРЗАМЕ. НЕ НИ ОСТАВА МНОГО ВРЕМЕ.
— Аз пък се заблуждавах, че ти винаги имаш предостатъчно време. Тоест… Когато искаш да поспреш, винаги успяваш да се върнеш назад и…
— И ДА СЕ НАБЪРКАМ КЪДЕТО НЯМАМ РАБОТА, НАЛИ?
— Е, признай, че си го правил…
— ТОЗИ ПЪТ СЕ НАМЕСИХА ДРУГИ. А ТЕ НЯМАТ ПРАВО.
— Кои други?
— ЛИШЕНИ СА И ОТ ИМЕНА. НЕКА ГИ НАРЕЧЕМ РЕВИЗОРИТЕ. ТЕ УПРАВЛЯВАТ ВСЕЛЕНАТА. ГРИЖАТ СЕ ГРАВИТАЦИЯТА ДА ДЕЙСТВА, АТОМИТЕ ДА СЕ ВЪРТЯТ ИЛИ КАКВОТО ТАМ Е ПОДХОДЯЩО ЗА ТЯХ. И МРАЗЯТ ЖИВОТА.
— Защо?
— ЗАЩОТО ВНАСЯ… БЕЗПОРЯДЪК. ИЗОБЩО НЕ Е БИЛ ПРЕДВИДЕН. РЕВИЗОРИТЕ ХАРЕСВАТ КАМЪНИТЕ, ОБИКАЛЯЩИ В КРЪГ. НАЙ-МНОГО ОТ ВСИЧКО НЕНАВИЖДАТ ХОРАТА. — Смърт въздъхна. — УВИ, НА РЕВИЗОРИТЕ ИМ ЛИПСВА ЧУВСТВО ЗА ХУМОР.
— А защо Дядо Прас…
— ОНОВА, В КОЕТО ВЯРВАШ, ТЕ ПРАВИ ЧОВЕК. ЗА ДОБРО ИЛИ ЗА ЗЛО.
Мъглата се разпръсна. Навсякъде по стръмните склонове искреше сняг.
— Това не са ли планините до Костения замък?
— ТАКА Е. В ИЗВЕСТЕН СМИСЪЛ. ВЪРНАЛ СЕ Е НА ПОЗНАТО МЯСТО. ЕДНО ОТ НАЙ-РАННИТЕ МЕСТА…