Бинки се спускаше към снеговете.
— И какво търсим? — попита Сюзън.
— ЩЕ ГО ПОЗНАЕШ, КОГАТО ГО ВИДИШ.
— Снега ли? Дърветата? Не може ли да чуя поне намек? Каква е причината да сме тук?
— КАЗАХ ТИ. ЩЕ СЕ ПОГРИЖИМ СЛЪНЦЕТО ДА СЕ ИЗДИГНЕ В НЕБЕТО.
— Но слънцето непременно ще го направи!
— НЯМА.
— Няма магия, която да спре слънцето!
— ЖАЛКО, ЧЕ НЕ СЪМ ТОЛКОВА ОБРАЗОВАН КАТО ТЕБ.
Раздразнената Сюзън се извърна и забеляза нещо долу.
Дребни тъмни фигурки тичаха по бялото поле, сякаш преследваха жертва.
— Ей… — обади се колебливо тя. — Долу има някаква гонитба. Виждам животни, само че не е ясно след кого са се втурнали.
Едва тогава различи движение в снега — неясен черен силует, който се мяташе наляво-надясно и оставаше почти неуловим за погледа.
Бинки нахлу между върховете на елите, повличайки вихрушка от опадали клонки и снежен прах.
Виждаха добре преследвачите. Приличаха на едри кучета. Набелязаната плячка запазваше размитите си очертания, шмугваше се между преспите, криеше се зад отрупаните със сняг храсти…
Една пряспа сякаш избухна. От нея се надигна нещо голямо и дълго, досущ черносиньо сухоземно китче.
— Но това е прасе!
— ГЛИГАН. ПРИТИСКАТ ГО КЪМ РЪБА НА УРВАТА. ВЕЧЕ СА ОТЧАЯНИ.
Чуваше накъсаното дишане и пръхтенето на животното. Кучетата тичаха съвсем безшумно. Кръв изпъстряше снега от раните, които бяха нанесли на глигана.
— А това да не е… — запъна се Сюзън.
— ДА.
— Искат да убият Дядо Прас!…
— НЕ ДА ГО УБИЯТ. НО ТОЙ ЗНАЕ КАКВО ОЗНАЧАВА ДА УМРЕШ. О, ДА… В ТОЗИ СИ ВИД ГО ЗНАЕ ДОБРЕ. ИМА БОГАТ ОПИТ. ТЕ ИСКАТ ДА МУ ОТНЕМАТ СЪЩИНСКИЯ ЖИВОТ, ДА МУ ИЗТРЪГНАТ ДУШАТА, ДА ГО ЛИШАТ ОТ ВСИЧКО. НЕ БИВА ДА ИМ ПОЗВОЛИМ ДА ГО ПОВАЛЯТ.
— Добре де, какво чакаш още?! Спри ги!
— ТИ ТРЯБВА ДА ГО СТОРИШ. ТОВА Е ЗАДЪЛЖЕНИЕ НА ХОРАТА.
Движенията на кучетата бяха малко чудати. Всъщност не тичаха, а се преливаха от място на място, затова бързината им никак не пасваше на измамно мудните им крачки.
— Ама те не са истински кучета…
— НЕ СА.
— И какво мога да направя аз?
Смърт кимна към глигана. Бинки вече препускаше на метър-два от него. Сюзън се досети.
— Нима искаш да го яхна!
— ЗАЩО НЕ? НАЛИ ПОЛУЧИ ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ?
— Именно! Затова ми е известно, че глиганите не позволяват на хората да ги яздят!
— НАТРУПВАНЕТО НА СУБЕКТИВНИ СВИДЕТЕЛСТВА НЕ МОЖЕ ДА СЕ СМЯТА ЗА НЕОСПОРИМО ДОКАЗАТЕЛСТВО.
Сюзън се загледа напред. Равнината прекъсваше изведнъж.
— ДЛЪЖНА СИ — отекна гласът на дядо й в нейната глава. — КОГАТО СТИГНЕ ДО РЪБА, ТОЙ ЩЕ ИМ СЕ ОПЪЛЧИ. А НЕ БИВА. РАЗБРА ЛИ МЕ? ТЪКМО ЗАЩОТО НЕ СА ИСТИНСКИ КУЧЕТА. АКО ГО НАСТИГНАТ, ТОЙ НЯМА ДА УМРЕ… ПРОСТО НИКОГА НЯМА ДА Е СЪЩЕСТВУВАЛ.
Сюзън скочи. За миг политна с развята от вятъра рокля, с разперени ръце…
Падането върху гърба на животното не се различаваше от пльосването върху неприятно твърд стол. Глиганът се препъна, но отново напипа опора за краката си.
Пръстите й се вкопчиха в дебелия му врат, лицето й се опря в коравата четина. Усещаше топлината на тялото му, сякаш бе яхнала сгорещена фурна. Вонеше на пот, кръв и прасе. На голямо прасе.
А пред нея се откриваше стряскаща липса на пейзаж.
Глиганът зарови крака в преспите до ръба и едва не я хвърли от гърба си. Обърна муцуната си към кучетата.
Бяха много. Сюзън бе отраснала с кучета. В двореца бяха повече от килимите. Но тези не принадлежаха към същата ленива добродушна порода.
Заби пети в хълбоците на животното и сграбчи ушите му. Стори й се, че държи космати лопати.
— Завий наляво! — изпищя диво и дръпна съответното ухо.
Вложи цялата си воля в заповедта. В гласа й прозвуча недвусмислена заплаха за сериозен пердах преди сън в случай на непослушание.
За нейна неописуема изненада глиганът изгрухтя, завъртя се до самата пропаст и препусна. Кучетата се блъскаха едно в друго, докато се мъчеха да скочат след него.
Оттук изглеждаше, че от равнината няма път надолу освен най-краткия и фатално отвесен маршрут.
Кучетата пак тичаха по петите на жертвата си.
Сюзън се озърташе в сивия, лишен от източник на светлина въздух. Трябваше да има все някакъв изход…
Наистина имаше.
Скална издатина, подобна на гигантски назъбен нож, свързваше платото с отсрещните възвишения. Беше твърде тясна — само една снежна ивица с вледеняващи душата бездни от двете й страни.
По-добре от нищо. Защото беше нищо със сняг отгоре.
Глиганът стигна до началото на издатината и спря нерешително. Сюзън заби брадичка във врата му и отново го срита с пети.