Затова може да се каже, че петима бизнесмени седяха около маса, осветена от залепена на чинийка свещ. По средата се мъдреше и отворена бутилка.
Стараеха се гърлото й да не е прекалено близо до пламъчето.
— Ей, минава шест — напомни един грамаден мъжага с бакенбарди и брада, с които някой би могъл да изхрани стадото си кози. — Откога дрънна часовникът. Пък оня тип никакъв го няма. Я да си ходим.
— Седи си кротко, ясно? Убийците все закъсняват. Тъй им прилича, светна ли ти в чутурата?
— Ама тоя е смахнат.
— Има си приумици човекът.
— И к’ва е разликата?
— Един чувал мангизи.
Тримата, които още не се бяха обадили, се спогледаха.
— Чакай бе — озъби се Мрежестия. — Не сме се разбирали да имаме вземане-даване с убиец. Банджо, той не каза, че ще идва убиец, нали?
Отекна звук като далечна гръмотевица. Банджо Лилиуайт се прокашля.
— Ами да — долетя някъде от върха. — Не каза.
Другите изчакаха тътенът да заглъхне. Дори гласът на Банджо надвисваше.
— Отгоре на всичко — настоя първият — е смахнат. И има гнусно око.
— Стъклено е, к’во ти пука? — вдигна рамене Котака и поиска от сервитьора четири бири и чаша мляко. — Плаща по десет хилядарки на калпак. А окото му не ми влиза в работата.
— Да, ама чух да разправят, че било направено, от същата гадост, дето правели от нея и кълбата за гадаене. Е, това да не е хубаво? Стъклено било, пък гледа с него.
Този от мъжете носеше прякора Мъхнатко, макар никой да не знаеше защо.4
Котака въздъхна. В господин Тийтайм наистина имаше нещо сбъркано. Но всички от Гилдията на убийците си бяха превъртели посвоему. Пък и човекът беше готов да плати добре. Мнозина убийци ползваха услугите на взломаджии или доносници, формално погледнато, нарушаваха правилата, но при този всеобщ упадък… Обикновено плащаха със закъснение и се пазаряха за всеки цент, сякаш ти правеха услуга. С Тийтайм обаче можеше да се погодиш. Е, да, при разговор с него след няколко минути очите ти започваха да сълзят, а кожата те засърбяваше и отвътре, ама никой не е идеален, нали?
Мъхнатко се наклони напред и зашепна заговорнически:
— Айде на бас, че той е тука. Предрешил се е! И ни се подиграва! Само да го видя да се хили…
Кокалчетата на юмруците му изпукаха. А Средния Дейв, последният от петимата, се огледа. Наистина имаше множество самотници из ниското здрачно помещение. И май повечето предпочитаха широките безформени наметала с големи качулки.
Никой не излъчваше особено дружелюбие.
— Мъхнатко, не си измисляй — промърмори Котака.
— Те си падат по такива номера — изръмжа Мъхнатко. — Много ги бива да се правят на к’вито си поискат.
— Ами да се предреши, ако ще, нали окото го издава?
— До огнището седи един с превръзка на окото — подхвърли Средния Дейв.
Той рядко отваряше уста, затова пък винаги беше нащрек. И другите се вторачиха в посочения човек.
— Ще чака да се залисаме, после ще ни се смее — изсумтя Мъхнатко.
— Ама те убиват само за пари — напомни Котака, макар и вече не толкова уверено.
Впиваха погледи в закачуления мъж с превръзката, който им отвръщаше със същото.
Ако някой ги помолеше да опишат с какво се препитават, биха отговорили: „Ами от всичко по малко.“ Или: „С к’вото ми падне.“ Най-вероятната реплика на Банджо обаче би прозвучала така: „А бе, я се…“ В равнодушните очи на обществото бяха престъпници, макар самите те да не се смятаха за такива, а и не биха могли да напишат правилно думата „криминален“. Най-общо заниманията им включваха пренасяне на неща от едно място на друго. Случваше се нещата да са от неподходящата страна на дебела стоманена врата или не в която къща трябваше да бъдат. Понякога пък въпросните неща представляваха хора — твърде незначителни, за да им обърне внимание Гилдията на убийците, но въпреки това се изтъпанваха там, където пречеха най-много. Повече им приличаше да намерят покой, да речем, на морското дъно.5
Никой от петимата не принадлежеше към официалните Гилдии, а и клиентите им почти винаги си имаха зловещи причини да не търсят помощта на същите тези Гилдии — понякога и защото бяха техни членове. Винаги се намираше нещо, което трябваше да бъде преместено от точка А в точка Б или пък на дъното на точка М.
— Ей сегинка ще дойде — увери ги Мъхнатко.
Банджо се прокашля. Пак се бе появила някаква мисъл в главата му.
— А бе, нещо не разбирам…
— Казвай, казвай — насърчи го брат му Средния Дейв.6
4
Мъхнатко не беше от хората, на които ти се иска да задаваш въпроси, освен ако не звучат приблизително така: „А-а-а-ако ви дам всичките си пари, н-н-н-нали няма да ми счупите и другия крак?“
5
Мрежестия заслужи прякора си със своя изобретателски принос в методите за прикрепване на досадниците към дъното с помощта на бетонен блок. Процесът има един недостатък — след време изплуват парчета и плъзват ненужни приказки. Хитроумният мъж се досети, че ако увиеш и парче гъста мрежа около натрапника, ще си спестиш неприятните слухове, а през дупките рибите и раците пак ще могат да си свършат работата по почистването.
6
Подземният свят на Анкх-Морпорк се отличаваше с такива мащаби, че обикновеният свят се носеше върху него като кокошчица, опитваща се да нахрани гнездо с пораснали щраусчета. Вече имаше Големия Дейв, Тлъстия Дейв, Лудия Дейв, Слабака Дейви и Дългуча Дей. А все някакъв прякор трябваше да измислят и на този от братята Лилиуайт.