С наведена зурла животното се хвърли напред. Краката му тласкаха като бутала. Наваксваше липсата на пъргавина с бясно усилие и напомняше за танцьор на степ, тичащ нагоре по ескалатор, който се спуска надолу.
— Добре, добре, до…
Единият крак се подхлъзна. За миг глиганът се опираше само на две места, останалите два крака чегъртаха безплодно по заледената скала. Сюзън рязко се наклони на другата страна и усети как пропастта я зове.
„Той ще ме хване, ако падна, той ще ме хване…“
Снежинките щипеха очите й. Друг, прастар глас се обади в ума й: „Няма да ме хване. Ако падна точно сега, значи не заслужавам да ме хване.“
Очите на животното бяха на една педя от нейните. И тя прозря…
Някой отвърна на погледа й.
Едната й обувка опря в камък и тя се отблъсна с последната ярост на отчаянието. Глиганът и момичето се заклатушкаха, после четирите крака на животното намериха опора и го понесоха напред по издатината.
Сюзън рискува да погледне назад.
Кучетата… не, кучешките форми не бяха далеч.
Поредното сътресение. Разхвърча се сняг. Светът се наклони. Мускулите на глигана се сгърчиха и го тласнаха миг преди огромен скален къс да пропадне в тъмата.
Сюзън се преметна в дълбока пряспа. Заопипва трескаво наоколо, очакваше да се хлъзне в бездната. Улови се за заледен клон. На няколко крачки от нея глиганът се задъхваше в снега.
Сюзън се изправи. Бяха стигнали до началото на горист хълм.
Кучетата се тълпяха пред издатината и внимаваха да не се избутат взаимно надолу.
Тя виждаше, че лесно биха преодолели препятствието. Дори глиганът успя да я пренесе на гърба си. Хвана клона с двете си ръце и дръпна. Отчупи се с пукот и Сюзън го размаха.
— Хайде, скачайте! Опитайте! Хайде, де!
Едно се престраши. Клонът го цапардоса, когато докосваше коравата земя. Сюзън се завъртя обратно и помете зашеметеното куче към урвата.
За миг силуетът се замъгли, после пропадна с вой.
Тя подскачаше от радост и бяс.
— Да, ето така! Кой е следващият?
Другите кучета се взряха в очите й и решиха, че няма следващ. С плахи стъпки се обърнаха и понечиха да се върнат на платото.
Една фигура им препречи пътя.
Преди миг я нямаше, но вече изглеждаше, че открай време си е била там. Май се състоеше от три снежни топки, струпани една върху друга. Имаше черни точки вместо очи. Полукръг от още точки изобразяваше устата. В ролята на носа стърчеше морков.
Две пръчки заместваха ръцете.
Поне така изглеждаха отдалеч. Едната стискаше нещо извито.
Гарван с провиснало на гърдите му парче мокра червена хартия кацна на едната тънка ръка.
— Скок, скок, скок! — изграчи жизнерадостно. — Честито ви слънцестоене! Чурулик-чурулик! Какво чакате, а? Да настъпи Прасоколеда ли?
Кучетата отстъпиха към ръба.
Снегът падаше на буци и постепенно откриваше кльощава фигура в развяваща се черна роба.
Смърт изплю моркова.
— ХО. ХО. ХО.
Сивите тела се преливаха в безплодни напъни да променят формата си.
— НАКРАЯ НЕ УСТОЯХТЕ НА ИЗКУШЕНИЕТО, ТАКА ЛИ? СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ДОПУСНАХТЕ ГРЕШКА.
Докосна дългата дървена дръжка. Острието изскочи и просветна.
— ЖИВОТЪТ, ИСКАШ ИЛИ НЕ ИСКАШ, ТИ СЕ ВМЪКВА ПОД КОЖАТА. — Смърт закрачи напред. — ОБРАЗНО КАЗАНО, РАЗБИРА СЕ. НАВИК, ОТ КОЙТО Е ТРУДНО ДА СЕ ОТКАЖЕШ. ЕДНО ВДИШВАНЕ И ИЗДИШВАНЕ НЕ СТИГА. ИСКА ТИ СЕ ДА ГО ПОВТОРИШ.
Едно от кучетата се подхлъзна и издрапа трескаво, за да се спаси от дългия студен полет към нищото.
— САМИ СЕ УБЕЖДАВАТЕ, ЧЕ КОЛКОТО ПО-ЯРОСТНО СЕ БОРИТЕ ЗА ВСЕКИ НОВ МИГ, ТОЛКОВА ПО-ОБВЪРЗАНИ С ЖИВОТА ОСТАВАТЕ… И ТОГАВА СЕ ПОЯВЯВАМ АЗ.
Водачът на глутницата успя за частица от секундата да се превърне в сива закачулена роба, но кучешката форма се наложи отново.
— ДА, И СТРАХЪТ ВИ ЗАКОТВЯ КЪМ ЖИВОТА — обясни Смърт. — ВСИЧКИ ТЕЗИ СЕТИВА, ЖАДНО ПОГЛЪЩАЩИ И НАЙ-НИЩОЖНАТА ПОДРОБНОСТ ОТ СВЕТА… ЛУДО БИЕЩОТО СЪРЦЕ… УСТРЕМА НА КРЪВТА В ТЯЛОТО… УСЕЩАТЕ ЛИ КАК ВИ ПРИВЪРЗВАТ НЕОБРАТИМО КЪМ ЖИВОТА?
Още един Ревизор се помъчи да си възвърне привичния вид и успя да изрече:
„Не можеш да постъпваш така, има си правила!“
— ДА, ИМА ПРАВИЛА. И ВИЕ ГИ НАРУШИХТЕ. КАК СМЕЕТЕ? КАК СМЕЕТЕ?!
Острието на косата беше тънка синя линия в сивотата.
Смърт вдигна костелив пръст към липсващите си устни и се замисли.
— ОСТАНА ПОСЛЕДНИЯТ ВЪПРОС.
Изведнъж се извиси над тях и очните му кухини засияха. Когато гласът му се разнесе отново, срути лавини в планините.
— БЯХТЕ ЛИ ПОСЛУШНИ… ИЛИ ПРАВЕХТЕ БЕЛИЧКИ? ХО. ХО. ХО.
Сюзън се заслуша в затихващия някъде далеч вой.
Снегът около глигана беше почервенял от кръв. Коленичи и се опита да повдигне главата му.