— НЕ.
— Не ме занасяй. Нима очакваш от мен да повярвам и в това? Говорим си за астрономически факти.
— СЛЪНЦЕТО НЯМАШЕ ДА СЕ ИЗДИГНЕ В НЕБЕТО.
— Дядо, тази нощ ми се стори твърде дълга! Изтощена съм, имам нужда от гореща вана! Не ми се слушат глупости!
— ПОВЯРВАЙ МИ. СЛЪНЦЕТО НЯМАШЕ ДА СЕ ИЗДИГНЕ В НЕБЕТО.
— Я гледай ти… А какво щеше да има на негово място?
ЕДНО НАЙ-ПОШЛО КЪЛБО ОТ ПЛАМТЯЩ ГАЗ ЩЕШЕ ДА ОСВЕТИ ТАЗИ ЗЕМЯ.
Повървяха смълчани.
— Аха — смънка унило Сюзън. — Игра на думи. Очаквах от теб да си по-прям.
— АЗ ВИНАГИ СЪМ ПРЯМ. СЛОВЕСНИТЕ ХИТРИНИ СА ПРИСЪЩИ НА ЧОВЕШКИЯ СВЯТ.
— Добре — въздъхна тя. — Не съм чак толкова тъпа. Значи се опитваш да ми подскажеш, че хората имат нужда от… фантазии, за да понасят живота.
— ВСЕ ЕДНО ГЪЛТАТ РОЗОВИ ХАПЧЕТА? НЕ. ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ОТ ФАНТАЗИИТЕ, ЗА ДА БЪДАТ ХОРА. ЗА ДА БЪДАТ СРЕДОТОЧИЕТО, КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ПАДНАЛИЯТ АНГЕЛ И МАЙМУНАТА, ИЗПРАВЯЩА СЕ НА ЗАДНИТЕ СИ ЛАПИ.
— И затова си имаме феи? Дядо Прас? Дребни гад…
— ПОЗНА. ТОВА Е НАЧАЛОТО. ПЪРВО СЕ УЧИТЕ ДА ВЯРВАТЕ В МАЛКИТЕ ЛЪЖИ.
— За да повярваме и в големите?
— ДА. В СПРАВЕДЛИВОСТТА. В МИЛОСЪРДИЕТО. В ДЪЛГА.
— Нямат нищо общо помежду си!
— НИМА? ТОГАВА ВЗЕМИ ВСЕЛЕНАТА И Я СТРИЙ НА НАЙ-ФИН ПРАХ, ПОСЛЕ Я ПУСНИ ПРЕЗ НАЙ-ДРЕБНОТО СИТО. И НАКРАЯ, АКО МОЖЕШ, МИ ПОКАЖИ ПОНЕ ЕДНО АТОМЧЕ СПРАВЕДЛИВОСТ, ЕДНА МОЛЕКУЛА МИЛОСЪРДИЕ. А ВЪПРЕКИ ТОВА ВИЕ ПОСТЪПВАТЕ, СЯКАШ ИМА НЯКАКЪВ ИДЕАЛЕН РЕД В СВЕТА, СЯКАШ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА СЪЩЕСТВУВА НЯКАКВА… ПРАВОТА, ПО КОЯТО ДА СЪДИТЕ ЗА ВСИЧКО.
— Хората трябва да вярват в това, иначе какъв е смисълът?…
— ЗНАЧИ УСПЯХ ДА ТИ ОБЯСНЯ.
Сюзън се мъчеше да си събере мислите в главата.
— ИМА МЯСТО, КЪДЕТО ДВЕ ГАЛАКТИКИ СЕ СБЛЪСКВАТ И УНИЩОЖАВАТ ВЗАИМНО ОТ ЕДИН МИЛИОН ГОДИНИ — внезапно подхвърли Смърт. — НАЛИ НЕ БИ СЕ ОПИТАЛА ДА МЕ УБЕДИШ, ЧЕ И В ТАКОВА СЪБИТИЕ ИМА НЕЩО СПРАВЕДЛИВО?
— Е, да, но хората обикновено не се замислят за това.
Някъде трябваше да има меко легло…
— ПРАВИЛНО. ЗВЕЗДИ ИЗБУХВАТ, СВЕТОВЕ ЗАГИВАТ, ИЗ ЦЕЛИЯ КОСМОС ЕДВА СЕ НАМИРА КЪТЧЕ, КЪДЕТО ХОРАТА МОГАТ ДА ЖИВЕЯТ, БЕЗ ДА ЗАМРЪЗНАТ ИЛИ ДА СЕ ПРЕПЕКАТ ЗА СЕКУНДА, А ТИ ВСЕ ПАК ВЯРВАШ, ЧЕ… ЕДНО ЛЕГЛО Е НЕЩО НОРМАЛНО. ИЗУМИТЕЛНА ДАРБА.
— Дарба ли?
— О, ДА. МНОГО ОСОБЕНА РАЗНОВИДНОСТ НА ГЛУПОСТТА. ВЪОБРАЗЯВАТЕ СИ, ЧЕ ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА Е В ГЛАВИТЕ ВИ.
— Като те слушам, трябва да сме безнадеждно луди…
Прекрасно, топло, меко легло…
— НЕ СТЕ ЛУДИ. ИЗПИТВАТЕ ПОТРЕБНОСТ ДА ВЯРВАТЕ И В ОНОВА, КОЕТО НЕ Е ИСТИНСКО. ИНАЧЕ КАК ТО ЩЕ СЕ СЛУЧИ НАКРАЯ?
— Хм… Слушай, загубих меча ти. Трябва да е някъде при феята на зъбчетата.
Смърт вдигна острите си рамене.
— ЩЕ СИ НАПРАВЯ ДРУГ.
— А можеш ли?
— РАЗБИРА СЕ. ТЪКМО ЩЕ ИМАМ С КАКВО ДА СЕ ЗАНИМАВАМ. НЕ СЕ ТРЕВОЖИ.
Светлината вече позлатяваше Кулата на изкуствата, когато Бинки спря във въздуха до балкона на занималнята. Сюзън стъпи на девствения сняг и се поколеба. Когато някой си загуби времето да те докара вкъщи, редно е да го поканиш вътре. А от друга страна…
— НЕ ИСКАШ ЛИ ДА НИ ДОЙДЕШ НА ГОСТИ ЗА ВЕЧЕРЯ? — попита Смърт с надежда. — АЛБЪРТ ПЪРЖИ ПУДИНГ.
— Как тъй пържи пудинг?
— АЛБЪРТ Е МНОГО ВЕЩ В ПЪРЖЕНЕТО.
— Ами аз… Хм… Всъщност очакват да съм неотлъчно тук. Семейство Гейтър кани много гости по празниците. Повечето са делови партньори на стопанина на дома. А аз трябва да се занимавам с децата… Искаш ли да пийнеш нещо?
— МИСЛЯ, ЧЕ ЧАША КАКАО ЩЕ БЪДЕ НАПЪЛНО ПОДХОДЯЩА.
— Ей сега. Има бисквити в кутията над камината.
Сюзън се запъти към мъничката кухня.
Смърт се отпусна в скърцащия люлеещ се стол. Оглеждаше се с любопитство. Откъм кухнята се чуваше потракване на чаши и чинийки, после рязко вдишване… и нищо друго.
Взе си бисквитка от кутията. Взря се с професионална гордост в двата пълни чорапа пред камината.
Обърна се към вратата. На кукичките висяха престилката и бонето на Сюзън, които обличаше в ролята си на гувернантка. Сиви и скучни. Смърт не смяташе, че е изучил докрай човешката психика, но богатият опит му позволяваше веднага да разпознае защитните цветове за сливане с околната среда.
Вратата се отвори. За свой ужас Смърт зърна малко човече с трудно поддаващ се на разпознаване пол, което прекоси сънено стаята и откачи чорапите. Вече се тътреше към вратата… но го забеляза. Просто спря и се вторачи преценяващо в него.
Беше му известно, че малките деца го виждат, защото още не са насадили у себе си избирателната слепота, свързана с осъзнаването на собствената тленност. Смути се.
— Ей, Сюзън има ръжен — осведоми го детето, сякаш беше на негова страна.