— Ние сме нови на това място — казах му аз. — Бойци сме и нямаме водач, въпреки че аз, Родриго Исасага, съм говорител по задължение, тъй като знам повече езика ви отколкото другите. Чакаме да ни информирате какви са възможностите ни.
— Трябва да си доволен, че попадна на мен — каза Руфий. — Изглеждате ми една добра група мъже. Но вие сте в много неизгодно положение. Първо, не говорите езика на това място, който се нарича норвежки, въпреки че разбрах, че това е една изкривена и опростена версия. Съветвам ви да го научите колкото е възможно по-бързо. Второ, вие сте безстопанствени мъже на едно място, където силните бързо поробват слабите. Има много хора тук, в селищата по Реката, които ще бъдат доволни ако ви покорят и ви накарат да им служите. Те ще взимат повечето от храната и всичките напитки от граалите ви и ще ви оставят полугладни, колкото да преживявате. Предлагам ви да се присъедините към легиона ми докато дойде време, когато сами ще можете да се погрижите за себе си.
— Вие сте около петдесет мъже — казах аз. — Това не е много силна армия.
— Не, не е — съгласи се Руфий. — Но ние сме дисциплинирани и имаме предимството, че се познаваме от предишния си живот. Това е рядко обстоятелство на това място.
Благодарих му за информацията и поисках разрешение да обсъдя думите му с моите хора. После казах на моите другари от Свободните дружини какво бях научил. Те до един се съгласиха да се присъединят към Руфий. Аз също реших така. Не че бях толкова привързан към римляните. Но изглеждаше най-добре да принадлежа към нещо, докато получа някаква представа за условията на това място.
Така че заехме мястото си в строя между Руфий и войниците му. Бяхме около дузина. Римляните имаха няколко свободни тояги, които ни позволиха да използваме. И ние потеглихме нагоре по Реката.
Прекарах няколко дни с римската армия и научих, че те имаха толкова представа за това, което правеха, колкото и ние. Щастлив обрат на съдбата беше причината всички те да бъдат преродени заедно. Руфий бе висшестоящият офицер. Виждайки условията, той бързо ги бе организирал и им беше намерил каквито може оръжия. Скоро бяха разбрали, че човек за човека е вълк на това място. Решиха да тръгнат в някаква посока, без значение каква. Надяваха се да намерят други легионери, вероятно цял римски град, или ако това не стане галийски град, тъй като някои от тях бяха римляни от тази страна.
И така преминаха нашите първи дни по време на този поход нагоре по равния бряг на Реката и ние минавахме край хора от много различни цивилизации.
Това бе приятна разходка, сеньори, въпреки че римските войници вървяха доста бързо. Маршрутът ни минаваше по левия бряг на Великата река, която господстваше в този свят. Тя ми напомни за Амазонка, където имах честта да служа на дон Франциско де Орелана, чието присъствие сега много ми липсва. Но всъщност нямаше истинска прилика между двете реки. Амазонка беше свят на непокорна дива растителност. Тя приличаше повече на море, отколкото на река. Беше трудно да се стигне до който и да е бряг, тъй като бяха толкова обрасли. Напротив, нашата река бе едно подредено място, с равни брегове. На около миля от тази равна земя имаше хълмове, а зад тях извисяващи се скали, най-високите, които някога съм виждал, а съм виждал Алпите във Франция.
Както казах, на първо време това беше по-скоро разходка, отколкото военен поход, защото не бяха обременени с лична собственост. Провизии си взимахме всяка вечер, а водата ни беше винаги наблизо. Граалите не ни тежаха. Ние също носехме няколко кърпи, които се бяха появили до нас при раждането ни. Те служеха за облекло и постелки. Римляните дори бяха съединили няколко от тях с помощта на магнитните им ленти, за да си осигурят нещо подобно на тоги.
Други кърпи служеха като раници и като късаха ивици от тях (доста трудно, защото бяха от изключително здрав материал), те можеха да прикрепят тези неща към телата си — практика, която заехме от тях.
Големите сиви граалови камъни бяха разположени надолу по Речния бряг, където можехме да спираме и да се презаредим с провизии. Отначало не видяхме много хора. Това бе един изоставен, пуст ръкав на Реката. Походът ни продължаваше почти седмица преди да се натъкнем на групи с различна големина. И тогава бяхме изненадани, защото те не бяха европейци, а китайци.
За пръв път видяхме ориенталците на зазоряване на осемнадесетия ден от похода ни. Те бяха около двадесетина. Бяха вързали назад черните си коси с парчета плат. Бяха въоръжени с оръжия като римляните. Лицата им бяха плоски и жълтеникави, почти както ги бе описал Месер Марко Поло в записките на пътешествията си. Спряхме и се опитахме да говорим с тях. Някои от тях знаеха малко италиански и ние научихме, че бяха слуги на Кублай хан, който беше построил наблизо укрепен град. Бяха ни казали, че Великият хан посрещал добре чужденците, защото обичал да научава за навиците и обичаите на хората от далечни места. Римляните не бяха чували за него, тъй като той бе дошъл дълго след тяхното време. Но аз можех да им кажа, че Великият хан оглавяваше империя, по-голяма от римската.