Херта беше самата грация. Нейното малко, добре оформено тяло, което бе едновременно открито и закрито от прилепналите кърпи, се движеше напред-назад във величествените тържествени фигури на испанския танц. Спечелихме нестихващи ръкопляскания и тези около нас ни отрупаха с храна и напитки. Когато по-късно поговорихме, открихме, че езиците ни много се различават. Но Херта вече се справяше с норвежкия, който беше лингва франка по Реката и скоро добре се разбирахме и открихме, че между нас нещата се развиваха така, както само можеха да се надяват един мъж и една жена. Станахме любовници още същата нощ и все още сме заедно.
Тъй като имаше само няколко начина за прекарване на времето там, на този еднообразен Речен бряг, където храната сама идваше в граалите ни и дните си приличаха, Херта и аз играехме други танци. Аз й показах стъпките на жестоките танци фламенко от Андалусия, Севиля, Сегура и други, а тя показа равновесие и грация при изпълнението им.
С правата си руса коса, вързана назад с черна панделка и с надменно изправен гръб, Херта можеше да бъде взета за циганка от Гранада или от Триана в Севиля. Единственото нещо, което липсваше, бе звукът на тропащи крака, толкова характерен за Андалуските танци. Но това зависеше от добре подковани обуща и дъсчен под, а ние нямахме такива неща.
Въпреки всичко ние постоянствахме. Един ден аз й направих гребен по испанската мода и й показах как да прибира косата си в типична циганска прическа.
Една кърпа трябваше да служи за мантила1.
Тези безгрижни дни сякаш продължиха вечно. Но тогава, доста неочаквано, Саксонския ни лагер бе нападнат от силна армия нашественици, които бяха дошли невидими в нощта и атакуваха точно преди зазоряване. Те идваха от град Оксенстиерна, голям лагер на северняците, които скоро се бяха преместили в нашата околност. Повечето от тях бяха шведи и датчани от седемнадесети и осемнадесети век, бивши войници от армиите, които опустошаваха Европа и Англия в продължение на толкова много векове преди нормандското завоевание. Те бяха необуздани мъже и силни бойци, отдадени на силните напитки и на случайните насилствени набези. Нахлуха в Саксонския лагер късно една нощ, когато часовите бяха задремали. Имаше битка в целия лагер нагоре и надолу по брега на Реката. Когато свърши, повечето от Саксонските ни приятели бяха убити, а Херта и аз бяхме довлечени пред краля им — Ерик Дългата ръка — за да видим какво ще разпореди за нас.
— Какво можете да правите? — попита Дългата ръка.
— Можем да се присъединим към войската ти и да ти служим добре — отвърнах му аз.
Той поклати глава.
— Имаме достатъчно войници. Нито пък ни липсват роби за граалите.
Той се обърна към хората си.
— Може да убиете и тези.
— Чакай! — извиках аз. — Ние с Херта имаме нещо, което може да ти е от полза.
— И какво е то?
— Времето се точи мудно в този свят — изтъкнах аз. — Има достатъчно храна и вода, но малко забавления. Ние с жена ми сме танцьори, изкусни във вълнуващите стъпки на родните испански танци. Ще ви забавляваме.
Дългата ръка бе развеселен от това предложение.
— Много добре — каза той. — Нека да видим как танцувате. Ще отложим екзекуцията за няколко минути, докато видя как се тътрите.
Ние с Херта изпълнихме представлението на живота си. Трябва да кажа, че наистина бяхме много добри. Това, което ни липсваше като финес, ние го наваксахме за сметка на отчаяното настървение, което ни беше обхванало. Херта си спомни стъпките, и ние танцувахме част от хота, после няколко откъса от севилски танц, след това мистериозната сегура, която винаги трогваше зрителите. Накрая викингите ни аплодираха и животът ни бе спасен.
След като свърши кръвопролитието, викингите се показаха любезни и приятелски настроени хора. Ние с Херта се движехме свободно между тях и животът скоро отново придоби спокойния си ход. Дните минаваха и не се случваше нищо забележително, докато около две седмици по-късно бе доведена една група затворници от постовите.
— Хванахме ги че използват грааловите камъни — каза стражата.
Аз присъствах на разпита на затворниците. Като ги чух да говорят на испански, веднага застанах нащрек. Имаше едно лице между тях, което разпознах.
— Гонзало! — извиках аз. Защото в действителност това бе моят стар капитан Гонзало Пизаро, брат на Франциско Пизаро, генерал-капитан на Перу.
— Здравей, Родриго! — поздрави ме Гонзало. Той се държеше студено в това бедствено положение, един висок, добре сложен мъж, с голям орлов нос и живи тъмни очи.
— Какво правиш тук?
— Живея така, както мога — отвърнах му аз. — Танцьор съм, Гонзало, и ти предлагам и ти да станеш такъв. Доколкото си спомням, добре се справяше с хота и дзапатеадото, а също можеш да играеш и някои южноамерикански танци, дори и не така добре като Франциско.