— Нямам представа. Възможно е да се отправят към съседните острови, за да занесат новините и на останалите. Нали не мислиш, че това са всички асламанци? Те обитават над стотица островчета, пръснати из морето. Още една причина, поради която няма да тръгнат веднага.
Геинор бе сключил ръце пред туниката си като наказано момче.
— Ако това се беше случило без наше знание, докато аз отговарях за информираността на Немохайм, кралят щеше да ме прогони моментално. Моя работа е — беше — да зная всичко за земите и хората, които ни заобикалят. Трябва да призная, че не съм отделял особено внимание на асламанците. Нито на мен, нито на когото и да е от Немохайм някога му е хрумвало, че тези островитяни са Пей-ра.
Очевидно възрастният мъж още не можеше да привикне с факта, че не се намира в немохаймския кралски двор. Създаваше се впечатлението, че се извинява някому за допусната грешка.
Лийт се обърна към магьосника.
— А ти знаеше ли?
Маендрага бавно кимна.
— Точно аз би трябвало да знам. Прадядо ми е бил последният Пазител, който ги е срещал. Той ни разказваше за ужасяващите войни, измъчвали Астареа. Неколцина от народа на Пей-ра избягали в Алмукантара. Прадядо се грижел за тях, докато се възстановят. И, Лийт, не мисля, че осъзнаваш какво направи. След като им каза, че Астареа е необитавана, те ще поискат да се завърнат в някогашния си дом. Не се съмнявам, че ще успеят, както и че ще бъдат забелязани. Какво ще стане, когато някой глупак от Табул или Немохайм — нищо лично, Геинор — реши, че щом Пей-ра искат Астареа достатъчно силно, та да изникнат от забвение, значи в цялата работа трябва да има някаква изгода?
— Ще бъде същинска сеч — тъжно каза Грайг. — Също като последния път край Василиан. И както става винаги. — Той погледна към Джугом Арк. Макар и с приглушен блясък, Стрелата продължаваше да привлича вниманието му по начина, по който го правеше още когато бе спрял Лийт и Маендрага по пътя за Бюрей. — Освен ако нещо не бъде направено, за да я предотврати.
Но Лийт вече не го слушаше. Нямаше представа как случващото се сега щеше да се отрази на делото му. Обединяването на шестнадесетте фалтански кралства бе достатъчно трудно и без да се съсредоточава върху народа на Пей-ра — или децата на Мъглата, уайдузите, фенните, фодрамите и прочие лозиани, колкото и печална да беше ориста им. Защото брудуонската армия се задаваше, а той и неговите приятели, макар и пръснати из южните части на континента, представляваха най-голямата надежда на Фалта — може би единствената — за отблъскване на нашественика.
Макар че океанът често сменяше настроенията си, Лийт и Маендрага нито за миг не се почувстваха притеснени. Навигаторът излъчваше самоувереност, дори впечатлението за специфично господство над вълните. И вълните не ги тормозеха в израз на почит към неговото умение. От своя страна тъмнокожият островитянин почиташе морето, почти го боготвореше. Надали имаше божество, което би отнело живота на подобен отдаденик. А може би обширната вода се боеше да не наскърби огромната сила, криеща се в Джугом Арк. Каквато и да бе причината, Уодаитическо море не се нахвърляше върху крехкото кану, а се задоволяваше да беснее далеч от него.
В лодката цареше мълчание. Макар островитянинът да притежаваше основни познания по общия език, а Лийт да имаше много неща, които да обсъжда с Маендрага, величието на морето подтикваше към тишина. Младежът от Лулеа отново потъна в мисли. Някъде по време на проточилото се пътуване бе задминал рождения си ден — след бягството от Инструър бе изгубил представа за дните. Макар вече да беше на седемнадесет, възраст, достигналите която момчета биваха смятани за мъже в родния му Фирейнс, напускаха дома на родителите си и се „захващаха със земята“, той далеч не се чувстваше готов да понесе отговорността за Фалта. Благодарение на интуицията си — все още не бе склонен да назове гласа, който чуваше — бе намерил и придобил Джугом Арк, недостижима за останалите. В онзи момент, когато за пръв път бе обвил пръсти около огъня й, всичко изглеждаше възможно.
И тогава охраняващите я върхове се бяха разтърсили. Лийт също потрепна при спомена. Аркосът на Немохайм, преследващ петимата от Аркимм, с присъствието си бе раздразнил магията на свещеното място, оставена от самия Бюрей.
Младежът от Лулеа бе размишлявал дълго над случилото се в онези хаотични часове, но пак не можеше да постигне пълно разбиране. Писъкът на инструърския архивар, политащ в бездната, все още тормозеше сънищата му. Когато планините най-сетне бяха престанали да треперят от възмущение, Лийт се бе оказал без спътници. Беше му останала единствено Джугом Арк.