След като напразно бе подирил останалите, Лийт напусна мястото и заедно с магьосника Маендрага, един от пазителите на Джугом Арк, бе поел към Бюрей, столицата на Немохайм. Там, с помощта на Стрелата, бе извършил чудодейно целение, спечелвайки си приятелството и помощта на съветника Геинор и сина му Грайг — на цената на кралската враждебност. Въпросното целение все още беше спомен, към който не искаше да се връща заради страха от това, което можеше да открие. Силата на Стрелата ли му бе позволила да го стори? Или може би самият Лийт, подобно на брат си, беше способен да си служи с магия (да обогатява, както бе казал Хал)? А може би всичко беше дело на бога, а Лийт и Хал — и всички останали — бяха само пешки. Именно от тази, последната възможност, се страхуваше юношата. Тя щеше да означава, че нищо, което бе сторил, не запазваше някакво значение, че някаква мистична намеса осигурява успешния завършек, като отнема правото на свободен избор. Че той, подобно на Хал, е неспособен да сгреши — или поне да го признае. Никак не му се искаше да бъде просто една от звездите в небето, вклещена да следва предначертаните планове на Най-възвишения.
И сега Лийт биваше носен от вълните на Уодаитическо море към Инструър и бъдещето. С него беше магьосникът Маендрага, Пазител на Джугом Арк, а също Геинор и Грайг от Немохайм. С тях пътуваше и един островитянски навигатор и неговите съплеменници, които все още гледаха странно Лийт. Със Стрелата и пълния със съмнения ум той може би действително представляваше интересна гледка.
Последните няколко мили нагоре по Алениус бяха изминати срещу силен вятър, затова Лийт и Маендрага също се включиха в гребането. Веслата на островитяните имаха странна, капковидна форма. Пред тях се издигаше Инструър, обгърнат от мъгли, а може би утринна мараня. Въздухът беше натежал и разстоянията се преценяваха трудно. Но иначе денят бе ясен.
В реката плаваха малко лодки — по-малко, отколкото Лийт помнеше да е съзрял по време на сутрешните си разходки по крепостните стени. Онези от островитяните, които и преди бяха идвали тук, бяха споходени от същото впечатление. Но пак имаше достатъчно речен трафик, така че навигаторът имаше повод да разговаря откъслечно с Лийт.
— Казвате, че ние се отнасяме враждебно към чужденците — рече къдравоглавият островитянин, продължавайки разговора, който с Лийт бяха подели още от изгрев. — Ако е така, защо ви позволихме да стъпите на Моту-тапу? И защо ти си тръгна невредим, макар че наруши законите ни?
Лийт кимна, признавайки.
— Но по време на пътуванията си срещахме и други лоз… други хора, които не бяха Първородни. Те бяха дружелюбни.
Навигаторът изсумтя.
— Трябва да са били хора, които все още притежават земите си. Ако знаеха за случилото се с нас, нямаше да са толкова любезни.
И на това Лийт нямаше какво да отговори.
— Но аз или Маендрага не сме се отнасяли зле към подобни хора. Ние не сме ви врагове! Докато пътувах, не съм нападал никого. Обаче два пъти бях пленяван от хора, които не бяха Първородни. Фенните щяха да ни убият, ако не беше намесата на техен съплеменник. А уайдузите се опитаха да ни принесат в жертва на божеството си. Чия е вината за това?
— На чия земя си се намирал, когато тези неща са се случили?
За трети път Лийт бе принуден да признае. Припомни си думите на Фарр в уиндрайзката странноприемница, отричащи човечността на лозианите. Вероятно тези му думи бяха причинили нападението в Долината на отдиха.
— Да, но…
Само че островитянинът се обърна. Лийт забеляза, че вече достигат доковете. Тук въздухът беше изпълнен със зловонието на дим и сяра. Навигаторът учтиво привлече вниманието на един пристанищен работник, искайки разрешение за слизане на брега.
— Къде се мъкнете, диваци?! — Лийт ясно чу думите му, макар самата фигура на работника да остана с неясни очертания, дори и на двадесет крачки от тях. — Ама че глупост! Сега ни е само до такива като вас! Вървете към строукския бряг да си опитате късмета…
Гъстият въздух подави остатъка от думите му.
Навигаторът накара хората си да изведат кануто отново в средата на реката, преди с тъжен поглед да се обърне към Лийт.
— Казвате, че сме негостоприемни. Може би наистина сме, когато става дума за свещения ни остров — и за хората, прогонили ни от земите ни. Но не бях чувал, че Инструър е свято място. Твърди се, че всички посетители са добре дошли. Защо тогава посрещането е толкова враждебно?