Лийт отново кимна, както бе правил и по време на доскорошния разговор, само че сега мислите му бяха далеч от лозианите. От няколко места зад инструърските стени се издигаше дим. Сега можеше да дочуе периодично кънтене, носено от вълните. В града често избухваха пожари, къде поради небрежност, къде не, само че не бе съзирал подобно нещо. Може би това беше типично за града есенно време. Но последната мисъл не му изглеждаше особено вероятна. Междувременно нов димен стълб се издигна над стените и се понесе към тях, тласкан от вятъра.
Приближиха се до брега на Строукс. Южният мост се простираше назад към Инструър. Никой от лостовите на моста не обърна внимание на Лийт и спътниците му, изкарващи кануто на брега — вниманието им беше насочено към група хора в странни одежди, придружени от редица също тъй странни животни. Те имаха дълги вратове, муцуни, подобни на конски, и издутини на гърба, които Лийт в първия момент помисли за товар. Несъмнено някакви далечни търговци, дошли да предлагат екзотичните си стоки в Града. Ехтящите звуци продължаваха да се носят над реката. Лулеанският младеж и Маендрага се сбогуваха топло с островитянския навигатор. Гребците не им обърнаха внимание, с което отново напомниха на Лийт за силното подозрение и ненавист, изпитвани от Пей-ра.
— Просто ни пусни да прекосим моста, момче, и толкова! — изръмжа водачът на търговците. Лийт рязко вдигна глава, вцепенен. — Склонни сме да поемем риска, ако такъв изобщо има, а не си седнал да съчиняваш измислици, та да ни попречиш да влезем в града.
Младежът се затича към моста, без да обръща внимание на изненадания вик на Маендрага.
— Казах ви, че никой не може да преминава днес — отвърна отегчен глас. — Не възнамеряваме да излагаме посетителите на града ни на какъвто и да било риск, преди да сме определили същината на проблема…
— Риск е да ни оставяте тук! Ами ако отново завали като снощи? — кресна търговецът.
Сега Лийт вече бе сигурен, макар че не можеше ясно да види говорещия. Той си пое дълбоко въздух, готов да изкрещи — и в този миг страховит гръм разтърси земята, събаряйки го. Паднал на колене, подпрян на ръце, юношата се обърна към града. Втори гръм отекна, сетне трети. Бавно, лениво, Струърската порта рухна.
Глава 2
Тангин и Деорк
Деорк, градоначалник на Инструър, се отпусна в простоватия си стол с висока облегалка. Беше изхвърлил чудовищното кресло с червено кадифе, използвано от предшественика му. То представляваше виден признак на слабост, един от множеството, които надутият глупак бе допуснал да повлияят на преценката му. Амбицията и арогантността на Аркоса на Немохайм не оставаха скрити дори за човек като Деорк, та какво остава за самия Господар. След последното посещение на Аркоса в Андратан Неумиращият бе рекъл, че скоро дебелият ще трябва да бъде заменен. И Деорк го беше сторил — бе изхвърлил шишкото по същия начин, както впоследствие изхвърли и фотьойла му. Тази му мисъл бе съпроводена с леко неудоволствие. Е, не точно по същия начин. Мебелта бе изгорен, но притежателят му беше избягал. И продължаваше да се крие незнайно къде. Но не може да се крие вечно, каза си помощникът на Рушителя. Скоро Инструър щеше да бъде завладян. Скоро не само скривалището на немохаймския Аркос щеше да бъде разкрито.
Доволен от днешния ден, той се облегна назад и плъзна поглед по любимия си трофей. Окована за стената, окачена единствено и само за негово удоволствие, бе Стела, северното момиче. Знаеше, че Господарят не би одобрил подобна украса, тъй като беше заръчал девойката да бъде запазена за появата му. Но Деорк и за това разполагаше с оправдание — щеше да каже, че подобно разположение е част от процеса по пречупването. А съмнения относно ефикасността отсъстваха. Мятането, гневните изблици и риданията бяха затихнали до глухо примирение. Скоро тя щеше да започне да вярва, че заслужава подобно отношение. И тогава появата на себененавистта щеше да е само въпрос на време. Станеше ли това, тя щеше покорно да приема всичко. Тогава дори можеше да бъде върната при бившите й приятели — ако все още бяха живи — за да служи като очи и уши на Неумиращия. Самият Деорк много добре познаваше процеса.
По-късно ще има време за размисли, каза си владетелят на Инструър. Наближаваше поредното събиране на Еклесията. Тангин трябваше да бъде там, за да разкрие мъдростта си. И той не възнамеряваше да разочарова следовниците. Надигна се от стола и си наметна плаща.