— Отивам да проповядвам пред приятелите ти — обърна се той към момичето. — Нещо да им предам?
Тя обърна лице към него, но отговор не последва. Угасналите й очи отново насочиха погледа си навътре. Деорк се засмя, нахлузи ботушите, които му стигаха почти до коленете, и излезе.
Веднага щом тежката дървена врата се затвори и резето се изплези, очите на Стела възвърнаха блясъка си. Ако напрегнеше мускулите на краката си, можеше да докосне пода, макар това облекчение да идваше на цената на още болки в прикованите ръце.
— Трябва да упражнявам крайниците си — каза гласно тя — за да не забрави звука на собствения си глас и да си напомни да не се поддава на отчаянието.
Нямаше как да определя изминалото време, а единствените хора, които виждаше, бяха една дребна, наплашена чистачка и, разбира се, онзи скот Тангин. Затова Стела прекарваше часовете, потънала в съзнанието си. Размишляваше много за семейството си. Баща под чехъл, майка без собствена същност и вечно пиян брат. Бе започнала да осъзнава, че ненавижда слабостта във всичките й форми: немощта на старите, безсилието на пеленачетата и сакатите като Хал, слабоволието на хората като баща й — или като Лийт, преди пътуването да го промени. И особено собствената си слабост. Мразеше неспособността си да се противопоставя на силата на останалите, мразеше страха си от Друин и от обричането на безпомощен живот. И ето къде я бяха отвели страховете й, ето къде я бе отвело всичко, от което беше избягала.
Спомняше си отдавна отминали дни, когато баща й разказваше истории на по-големия й брат. Една вечер тя се бе измъкнала от стаята си и незабелязана бе останала на прага, за да слуша. В тогавашната история героят беше пленен в мрачна пещера, заобиколен от заплашващи да го изядат гоблини. Вцепенена от ужас, Стела бе пропуснала завършека на историята, където героят биваше спасен от спътниците си — бе попаднала в плена на безкраен тунел, пълен с протягащи се към нея ноктести ръце и лакоми зъбати усти със зловонен дъх…
Тя прехапа устната си до кръв. Подобни мисли нямаше да й донесат нищо добро. Без да обръща внимание на игличките, които сякаш пробождаха ръцете и краката й, и сивотата, обгръщаща я като проход, Стела поде упражненията си.
Еклесията се разраства като огромно дърво, размишляваше Отшелникът. Добре напоявано, то се коренеше както сред богатите и влиятелните, така и сред бедните и безсилните. В Деювър и Строукс също се протягаха клони, защото работниците, завръщащи се по родните села, разнасяха Огъня. Събиранията в Мерциум вече по нищо не отстъпваха на най-старите сбирки — това доставяше особено удоволствие на Отшелника, защото той още помнеше горчивото си прогонване от този град. В продължение само на няколкото месеца, в които се намираше в Инструър, стотици люде — не знаеше точната им бройка — бяха станали част от Еклесията. Постъпващите дарения бяха мащабни. Само за последната седмица възлизаха на над четири хиляди и петстотин пендинга… Точната сума бе прилежно отбелязана в съответния тефтер.
Отшелникът пое към платформата, намираща се в Мазето, размишлявайки, че Огънят продължава да се разгръща. Всички вече бяха събрани, очакващи неговата дума — или жест. Там! Той бавно протегна ръка. Половин дузина паднаха на пода, обзети от смях. И там! Още неколцина паднаха. Други бяха обкръжили платформата, готови да изрекат пророчествата си. Някои от тях бяха чудаци, които само се преструваха. Но Отшелникът разполагаше с доверени хора, умели овощари, които се грижеха за клоните на огромното дърво. Те нямаше да допуснат недостойни. Тук мъжът в синя роба си помисли за Тангин и сърцето му преля от гордост. Скоро Отшелникът щеше да напусне Инструър, за да се премести сред следовниците на мерциумската Еклесия. Именно Тангин щеше да постави на своето място — той бе истински последовател и умееше да разчита замислите на Бога.
В другия край на града, в един изоставен склад близо до Залата на знанието, Тангин крачеше сред тълпата, вървешком докосвайки чела. Резултатът неизменно беше един и същ — хората падаха като покосени, за да останат да лежат върху каменния под часове наред, преживявайки някакво пречистване. Дори не му се налагаше да използва същинската си магия, те го правеха сами! Впечатлителността им не спираше да го удивлява. Вече започваше да разбира как господарят му се е сдобил с могъществото си. Нима просто трябваше да се възползва от присъщата на всички слабост?