— Не са глупости — отсече глас. Сър Чалкис пристъпи напред.
— Ние сме наследниците на Конал Безстрашни, прогонил Рушителя преди хиляда години. Нам често биват поверявани образи от бъдещето. Кой друг би отнесъл по-добре волята на Бога?
Тези му думи породиха още спорове, на които бе сложен край от Фемандерак, разперил ръце.
— Не бързайте да отхвърляте подобни неща с такава лекота. Аз съм Фемандерак от Даурия. Дона Михст е мой дом. Достатъчно от вас ме познават, за да потвърдят истинността на думите ми. Бях член на Компанията и спътник на Стрелодържеца още преди да пристигнем в Инструър. Бях един от онези, намерили Джугом Арк. В тези дни фактите се преплитат с легендите. Нима вие, изказващи съмнение във виденията на сър Амасиан — които аз съзрях в залата на рицарския замък — също така ще се усъмните и в чудото на Стрелата, пламтяща под носовете ви? Сър Амасиан бе предрекъл атаката на Повелителите на страха — аз бях там и видях предричането му да се сбъдва, макар да го осъзнах едва впоследствие. Мисля, че трябва да го изслушаме и сега.
Индретт се приближи до възрастния рицар, който се изправи.
— Какво желаете да ни кажете, сър Амасиан? Какво сте видели?
— Съзрях прекалено много, за да го описвам в подобен момент — рече той. — Но видях образи, свързани с Джугом Арк. Дванадесет души са били призовани от Бога да върнат Стрелата на истинските фалтанци. Видях възможните пътища за дванадесетте верни — онези, които щяха да ги отведат до мястото на сблъсъка. Тези пътища изобразих в залата на Конал. Една след друга тези души изоставяха пътя си, повечето от тях не успяваха дори да преминат границите на собствените си земи. Техните крачки са избледнели от ума ми. Лийт Манумсен бе този, който заедно със спътниците си разгада загадката, откри Джугом Арк и сега ни поведе в отбрана. Стоях в мрака и го наблюдавах как разглежда пророчеството. Той знае, че думите ми са истина. Не е ли така, Стрелоносителю?
Всички погледи се насочиха към Лийт и топлия блясък на Джугом Арк.
— Истина е — отвърна момъкът, изправяйки се. — Но, сър Амасиан, ако сте знаели, че сблъсъкът, както го нарекохте, е щял да се състои в Лешоядова гуша, защо не казахте? Защо ни позволихте да я подминем, поемайки към Просеката? Колко погинали щяха да са живи днес, ако бяхме останали на правилното място…
Лийт изчакваше отговор, стаил срамна надежда: може би ако вината е негова, тежестта ще напусне раменете ми…
— Разпознах мястото едва по-късно, когато го бяхме подминали. Никога не бях го посещавал преди. — В думите на рицаря се долавяше искрено разкаяние. — Нима трябваше да те потърся веднага, ако изобщо можех да те намеря в снега, и да ти кажа, че сме пропуснали мястото, където е трябвало да бъдем? Нима има по-кратък път към победата от онзи, показан ми от Бога?
Лийт кимна тъжно. Бе подозирал, че нещата няма да се окажат толкова лесни.
— Значи предлагате да се отправим към Лешоядова гуша?
— Изглежда смислено от тактична гледна точка — каза Индретт. — Ще можем да изберем позицията си, а мястото е дори по-тясно от Просеката. Това означава, че ще можем да удържаме позиции с по-малко бойци — останалите ще разполагат с повече време за почивка и възстановяване.
— Първо е необходимо да… — поде главнокомандващият на деювърските сили, но бе прекъснат от поредица протръбявания, долетели от различни посоки.
— Да вървим! — викна Лийт, изпълнен с гняв и умора. — Да си извоюваме време да се оттеглим.
Взели решение, предводителите на фалтанската армия изтичаха към конете си.
По-късно същия ден Лийт яздеше на юг. Конят му се препъваше от умора, а Джугом Арк проблясваше съвсем слабо. Денят бе изпълнен с неприятни изненади. Брудуонците бяха променили тактиката си: вместо да се разгърнат в широк фронт срещу противниците си, бяха започнали да изпращат най-силните си воини срещу малка част от фалтанските редици, вклинявайки се под ъгъл. Една десета от силите на Лийт се бе оказала пленена. Макар войниците му да бяха направили опит да спасят другарите си, опитът се беше оказал неуспешен. Никой не знаеше каква съдба е сполетяла пленените. Умът на Лийт отбеляза още пет хиляди, прибавящи се към бройката на страдалите заради него.
После бяха дошли запалените стрели. Десетки стрелци се бяха приближили до фалтанските линии, точно до мястото, което бе най-близо до обоза и палатките на пълководците, и бяха започнали да изстрелват стрела след стрела, продължавайки дори и след като бяха заобиколени. Всъщност стрелците дори не бяха направили опит да се защитят. Въоръжени само с лъкове, те бяха продължили обстрела си. Лийт искаше да бъдат заловени живи, но не успя да достигне навреме.