— Може би са го сторили — отвърна възрастният мъж. — Може би чуваме брудуонците, умиращи в заложените им капани.
Но гласът му беше колеблив, изпълнен със съмнение.
— Това също бе изобразено върху тавана. До Черепната скала. Едно от вашите видения.
— Да — отвърна сър Амасиан, занесен.
— Но защо пътят ми трябва да съдържа и това? — провикна се Лийт. — Защо трябва да съзирам и причинявам толкова много страдание? Защо всичко става по моя вина?
Старият рицар не отговори, но присъствието му успокояваше Лийт. Двамата продължиха да стоят, обърнали гръб на залязващото слънце, гледайки как долу беснеят огньове. Заваля лек снежец — напразен опит да потули сквернението. Авангардът на брудуонската армия се приближи към тях — сивкава, безформена маса насекоми, връхлитащи върху трупа на Фалта. Лийт и сър Амасиан останаха до последния възможен момент, сетне обърнаха конете си и препуснаха надолу.
— Останете с мен — помоли Лийт. — Може би ключът към победата ни се крие в мистичното ви зрение.
— Разбира се, милорд — отвърна рицарят. — Разбира се.
И се усмихна на момчето: тъй младо, тъй храбро, с тъй малко вяра. Крехък съд за волята на Бога.
Фалтанци започнаха да прилагат измамна стратегия, за да прикрият отстъплението си. Всеки ден излагаха на преден план отпочинали войници, които изправяха срещу брудуонците. Два пъти успяваха да увлекат напред вражески сили, които впоследствие унищожиха до крак — номер, научен от самите брудуонци — но тази мрачна жътва им носеше само стотици, а не хиляди жертви. Стараеха се да отведат кафявата армия далеч от населените места, затова понякога напускаха пътя. В тези случаи разкопаваха нов път и го ограждаха с огради, пренесени от околните ферми. Гражданите на Саумон, които бяха в безопасност, защото се намираха на другия бряг на реката, окуражаваха фалтанските бойци. Но когато брудуонците се доближаваха на разстояние един изстрел с лък, те се изпокриваха, защото бяха чули за случилото се с Адолина. По-надолу по пътя първенците на Турту Дунижа срутиха моста си. Индретт и останалите пълководци проклинаха страхливостта им — бяха възнамерявали да сринат моста, след като преминат с войската, за да забавят врага. Но Лийт разбираше. В Лулеа бихме направили същото. Това означаваше, че за момента отвратителната бройка ще остане без промени.
Така седмиците минаваха, а фалтанци водеха брудуонската армия на юг през Пискасия, сетне на запад край Каскин. Обмисляха да прекосят моста и да поемат по по-тесния (и следователно по-лесен за защита) южен път през Гушата. Само че столицата на Редана имаше население от близо двадесет хиляди. И Лийт не беше единственият, възпротивил се на жертването им.
Някъде в монотонното пътуване армията — или поне онези от нея, чиито домове се намираха в северните земи — празнува Средозимника. Всичко това започна преди една година, припомни си Лийт. Бе участвал в Пиесата заедно със Стела, а същата вечер родителите му бяха отвлечени. Сега те бяха спасени, а Стела бе изгубена. Лийт се присъедини към празнуващите близки и приятели, но, подобно на тях, на него също не му беше до празнуване.
Късно една нощ някакъв силует се приближаваше до палатката на Стрелодържеца. Пред входа й изчакваха слуги, готови да изпълнят всяко нареждане на своя повелител, но силуетът нямаше работа с тях.
Щеше да бъде лесно. Нямаше луна и звезди, долиташе само блясъкът на стражевите огньове край лагера. Тяхната светлина помогна на силуета да остане незабелязан. В никакъв случай нямаше да прибързва, защото от делото му зависеше успехът.
Някъде половин час по-късно той стоеше край палатката, към която тъй търпеливо се бе промъквал. През тънкото платнище можеше да види, че момчето е будно, четейки нещо под светлината на Джугом Арк, използвайки я като факла. Това беше добре. Силуетът не искаше да му се налага да го буди. Той повдигна платнището и се промъкна вътре.
Момчето чу шума и рязко се обърна, сграбчило Стрелата. Посетителят повдигна пръст до устните си и то кимна, сетне му направи знак да се настани. Мъжът приседна на ръба на сламеника.
— Изпратиха ме да поговоря с теб, синко — каза Кърр. — Дойдох късно през нощта и тайно, за да ти спестя срама.
— Срам? — объркано повтори Лийт. — Защо? Защо да ме е срам от посещението ти? — Тогава осъзна казаното преди това. — Какво имаш предвид с това, че си изпратен?