— Изглежда не искаш да прекарваш време с близките и приятелите си — остро каза възрастният мъж. Той повдигна ръце, предотвратявайки евентуалния отговор. — Просто ме слушай, момче. Разбери как ние виждаме нещата. Не си разговарял с брат си от нощта, в която го разпита. Не те критикувам за това, аз самият изпитвах същите притеснения. Отбягваш майка си и баща си. С майка си говориш само когато е неизбежно, макар че сега тя заема длъжност, където сътрудничеството ти е наложително. Не знаеш ли, че те са се побъркали от притеснение? Проблемът с теб, момче, е, че си пораснал прекалено бързо. Смяташ, че вече не трябва да имаш нищо общо с хората, от които някога си бил зависим. Знаем, че носиш непоносимо бреме. Сами не можем да вземем Стрелата, затова искаме да ти помогнем ти да я издигнеш срещу силите, които искат да те унищожат. Но не можем да го сторим, момче, ако не ни допускаш до себе си.
Лийт тръсна глава. Всичко беше толкова несправедливо. Не можа да скрие напрегнатостта в гласа си, докато обясняваше как се чувства. Отбягвал родителите си? Той се бе впускал да ги търси отново и отново, само за да бъде погълнат за пореден път от отговорностите на първенството. Отбягвал приятелите си? Фемандерак продължавал да го отбягва, а в редките случаи, когато Лийт успеел да го намери, философът със засрамен поглед намирал оправдание. Нищо не би го зарадвало повече от това да подири близостта им, но смятал, че те очакват от него самостоятелност. Как биха съумели да разберат бремето му? Нима те носели камък около врата си, който с всеки изминал ден ставал все по-тежък? Нима носели в ръка надеждата на Фалта, оръжие, което не е оръжие? Нима те носели изкуствени усмивки на лицата си, за да не обезкуражават ратниците?
Старецът изслуша оплакванията на момчето, сетне се изправи.
— В крайна сметка всичко се свежда до това. Ако изоставиш хората, които значат най-много за теб, в старанието си да ги защитиш, ще си изгубил, дори и ако си победил. Числата са измамни, момче. Петдесет хиляди здрави, петдесет хиляди мъртви или ранени — в крайна сметка те не се оказват толкова важни, колкото една Компания, група приятели, едно семейство. Един брат. Върви и се помири с него, Лийт, и всичко останало ще си дойде на мястото.
— Хал те изпрати, нали? — промърмори Лийт.
Кърр погледна към момчето, присвил очи. То не беше глупаво, напротив — беше далеч по-умно, отколкото изглеждаше. Достоен наследник на Манум.
— Да, сакатият ме изпрати. Той те предупреди за това. В подобни времена трябва да пазиш обичта на семейството си близо до сърцето си и неизменно в мислите. Ела и посети приятелите си, синко, ела да се видиш със семейството си. Никой няма да те укорява.
— Можеш да кажеш на Хал, че послушно си доставил съобщението му — отвърна Лийт, зарадван жестоко — и същевременно огорчен — да види, че обидата е подействала. — Остави ме да размисля над казаното от теб. И излез през вратата, край стражите. Не ме е срам от теб.
— Но мен ме е срам от теб — изръмжа старият фермер. — Момче, което иска да бъде мъж, а същевременно продължава да се държи като момче. Така да бъде, отивам си. Но помни, че едно момче се нуждае от приятелите си и от семейството, ако не иска да се превърне в самотен и сприхав старец. — Възрастните очи се впериха в тези на Лийт. След няколко мига младежът сведе глава.
Без да каже нищо повече, Кърр стана и излезе, здравата стряскайки пазачите. Дълго след като платнището беше престанало да трепти, Лийт лежа неподвижен, загледан в танцуващата върху тавана светлина. Накрая той отри очи и се извърна, дирейки съмнителната утеха на съня.
Повелителят на Брудуо разбираше враговете си и знаеше какво ги мотивира. Те непрекъснато го подценяваха, приравнявайки го с пореден смъртен като тях самите, смятайки, че той страда от техните ограничения. Как биха могли да знаят, че на няколко пъти през последното хилядолетие той бе навлизал във Фалта, бе крачил сред техните села и градове? Как биха могли да заподозрат, че планът му ще бъде тъй изчерпателен? Неумиращият научаваше много и не забравяше нищо. Тренираният му в дисциплина ум бе попил неизброима мъдрост. Затова той знаеше, че тяхно главно притеснение ще бъде бройката убити и ранени — в частност онези, които имаха нещастието да живеят на пътя на войските. Удивително късогледи или просто сантиментални, враговете му щяха да защитават тези хора дори и с риск да загубят войната. Неумиращият ги предизвикваше при всяка възможност, като изпращаше хора да унищожават населените места, които фалтанците се опитваха да запазят. В някои случаи дори уреждаше публични мъчения с местните.