Само Петара остана прав. Деорк му махна с ръка.
— Ти ще дойдеш с мен в Пиниона. Има някои неща, които бих искал да ти покажа.
Щеше да покаже резултата от огледа на Стела, преди да върне клетника.
През нощта бе валял кратък, но обилен дъжд. Утрото беше особено свежо и чисто. Ескейнският старейшина потри слепоочието си. Неприятното главоболие донякъде разваляше настроението му. Но пък днес щеше да ожъне плодовете на десетилетен труд, така че дори болката нямаше да попречи на очакването. Когато първите лъчи на слънцето се издигнаха над стените на града и докоснаха кулата, извисяваща се над Дома на почитта, той даде дългоочаквания знак. Изпитваше нетипичен трепет.
Само след мигове в една от житниците, разположени до Струърската порта, избухна пожар. Тази тактика целеше отвличане на вниманието — заговорниците не искаха жителите на града да гладуват. Но този пожар щеше да осигури заетостта на властите, както и на голяма част от градските стражи. За успеха на плановете бе ключово да им е известно разположението на стражниците.
От още половин дузина места в Инструър започна да се издига дим — всичките близо до стената, за да бъдат привлечени стражите далеч от центъра на града. Домът на почитта, Залата на знанието, Съвещателната зала и Пинионът бяха четирите сгради, към които беше насочена атаката на Ескейн. Установяването на контрол над тях беше равнозначно на контрол над Инструър. За жителите на града — а в това число влизаха и стражите — тези постройки бяха неговата същина. Владеещият ги владееше и Инструър.
Замисълът беше да избягват войниците, а не да влизат в открита битка с тях. Старейшината на Ескейн не беше толкова наивен, та да очаква от хората си да са в състояние да се противопоставят на обучени стражи. При нужда щяха да нападат изневиделица, докато стражниците се придвижват от един пожар към друг, сетне отново да изчезват в лабиринта на града, който познаваха далеч по-добре от войниците.
Към средата на утрото, пълно с изненади, ескейнчани бяха изоставили плана си. Далеч по-малко стражи от очакваното бяха изпратени да гасят пожарите. В Пиниона бяха останали множество войници, което бе отложило нападението над него и намиращата се наблизо палата за съвещания. А заради малкото сили, отделени за справянето с тях, пожарите излизаха от контрол. Старейшината се задушаваше от яд. Не бе премислял вероятността, че Съветът по-скоро би предпочел да види как Инструър изгаря, отколкото да остави Пиниона без войници. Видели малката бройка изпратени войници, някои от хората му бяха предприели открити атаки срещу градските стражи, смятайки, че лесно ще надделеят над малките отряди объркани пазачи. Надяваха се, че така ще предизвикат изпращането на подкрепления и в центъра на града ще останат малко вражески сили. Само че бяха забравили далеч по-добрата подготовка на стражниците. И ситуацията бързо бе излязла извън контрол.
— Оставете ги! Оставете ги! — кресна старейшината към отряд ескейнчани, впуснал се след бягащи войници. Разгневените съзаклятници не обърнаха внимание на виковете му и попаднаха в организирания им капан, притиснати от две страни. Намиращ се петдесет ярда по-назад, организаторът на преврата можеше само да наблюдава безпомощно клането, преди да се обърне и побегне.
Планът му се бе провалил. Хората му измираха.
А житниците продължаваха да пламтят. Вече беше невъзможно да бъдат спасени, макар че към стражниците се присъединяваха и обикновени граждани. Един от най-големите силози експлодира под напора на горещината, засипвайки хората с горящи дървени отломки, нажежени до бяло парчета метал и пламтящо зърно, което ги прогори болезнено. Последваха още избухвания, обрекли на гибел борещите се с огъня и онези ескейнчани, които се бяха надявали да избият стражите или поне да забавят връщането им в Пиниона.
— Внимавай! — извика Манум, дърпайки съпругата си встрани от голямо назъбено парче нажежен метал, от писъците на мъжа, чиито нозе бяха попаднали под къса, и от отвратителната миризма на горяща плът. — Не можем да сторим нищо! Трябва да се махнем!
— Все не можем да сторим нищо — изръмжа Фарр. — Все от нещо бягаме. Никога не оставаме да се бием.
Но винкулчанинът тичаше редом с останалите. Зад тях се разнесе нова експлозия, тласнала бягащите тълпи.
— Ако Стела е някъде около житниците, вече е мъртва — заключи Перду.