Това щеше да е мястото, където фалтанците ще направят последния си опит да го спрат. Надолу по течението долината се разширяваше, а на около ден път на запад се издигаше мост, легнал над реката. Те няма да искат да ни допуснат до моста. Край мъхестата скала долината е около двеста ярда широка, ще сложат блокадата си именно там. Може би трябва да се приближим по-бавно, за да им дадем време да я довършат? Или това би било прекалено съмнително? Не, Повелителят на Брудуо знаеше, че нищо не би изглеждало прекалено съмнително за онези, които бяха начело на фалтанската армия. С Конал не беше така. Той беше хитър, умен и търпелив. Неумиращият тихо се изсмя. Само че е мъртъв от деветстотин и петдесет години. Вече не заплашва никого.
… огромната фигура закрива слънцето… тълпата на Площада на дъгата възкликва… стрелата просъсква, докато полита към него… пробожда китката му, отсичайки я, и се забожда в камъка. Но всички тези усещания са притъпени пред обгарянето на Водата, плъзваща по гърлото му. Обгарянето! Каква агония, когато бе докоснала въглените на Огнедара — агония, разпростряла се по тялото му…
Тези спомени го спохождаха в съня му в продължение на две хиляди години. Две хиляди години без нито миг празнота! Винаги един и същи сън! Но през последните два месеца имаше промяна. Рушителят би сринал цитаделата на самия Най-възвишен — стига тя да бе достъпна за един, който не умираше — ако в замяна получеше една нощ без сънища. А два месеца! Никаква цена не беше прекалено висока.
Той погледна към носилката и четирите затлъстели фигури, които я носеха. Момичето, което се намираше вътре в нея, бе станало причина за промяната. Само един поглед към паланкина беше достатъчен, за да му напомни за кошмарите, най-сетне отминали. Трудно беше да не изпитва благодарност.
Тя го бе заплюла в лицето, а за отплата бе получила инстинктивен удар, съдържащ цялата сила и ярост на Рушителя. Ударът я беше запратил надолу. Той, а не падането, едва не я бе убил, макар че и търкалянето беше нанесло известни щети. Ако изобщо може да се говори за увреждане при човек, намиращ се тъй близо до смъртта. Побеснял, Неумиращият я беше отнесъл в палатката си, решен да й вдъхне живот, пък макар и за да я убие отново, този път бавно.
Девойката се беше оказала предизвикателство, на което той не можа да устои. Животът й беше почти угаснал. Съвсем дребна искрица бе останала, премигваща подигравателно. Идеално предизвикателство за безграничната му сила. Можеше ли да я издърпа обратно от забравата? Можеше ли да й позволи да се измъкне толкова лесно?
Неумиращият бе опитал всичко, което знаеше, служейки си със стъкленици и субстанции, които рядко бе използвал извън Андратан. Но дори и най-добрите сред тях само съумяваха да задържат момичето на прага. Това го бе принудило да си послужи с последната, най-крайна мярка. И, изненадвайки го, тя беше проработила. Но цената за девойката щеше да бъде огромна.
Неумиращият бе присъствал, когато момичето дойде на себе си — не през сетивата на глупавия си слуга, а пряко, от плът и кръв. Бе стоял в сенките на шатрата си, докато тя се мяташе и стенеше; когато най-сетне бе намерила сила да прокара ръце по многобройните си рани; когато се бе надигнала от кревата и съзряла новата си същина в огледалото.
Писъците й можеха да направят чест на Андратан. Душа, която знаеше, че е безвъзвратно изгубена, отдадена на орис, по-лоша от смъртта, завинаги обвързана с един, който не ще умре. Евнухът я бе предупредил, заради което беше изгубил езика на умоляващата си паст. Значи тя знаеше какво е станало. Знаеше какво би могло да й бъде причинено.
Но девойката страдаше и от друга, още по-голяма агония, за която никой от слугите му не можеше да знае. За разлика от тях, те бе приела Огнедара. И сега, заради стореното от Неумиращия, тя щеше да изпитва неспирна болка до края на живота си.