До края? Този израз бе неподходящ за вечността. Скоро тя щеше да узнае истината за божието проклятие на Живота. Точно както я знаеше Неумиращият.
Стела се напрегна, усетила близостта на Рушителя. Сред нещата, които той й бе причинил, бе да ги привърже един към друг. Сякаш между тях беше установена някаква постоянна връзка. За хиляден път тя се отчайваше от съдбата си. Защо той не ме остави да умра? За коя своя постъпка съм заслужила подобно наказание? Дори избягването от Компанията не оправдава подобна мъка!
От кошмарните сънища Стела бе преминала в ужаса на реалността. Разкъсана кожа, сгърчена от разруха дясна половина на тялото. Едва бе съумяла да направи няколкото крачки от леглото до огледалото, където да съзре новата Стела, пресъздадена по образа на своя тъмен повелител. Бледното лице, което се беше взирало насреща й, беше изкривено. Устните бяха отпуснати, кожата на инак стройната й шия беше увиснала. Дясната й ръка приличаше повече на щипка и бе престанала да й се подчинява. Неспирен огън измъчваше вътрешностите й. На няколко пъти след събуждането си тя се бе оглеждала, очаквайки да види как пламъците пробиват.
През последвалите седмици тя разбра какво й е причинено. Някои от парчетата, необходими за пъзела, й бе предоставил самият Рушител, който не се свенеше да описва изчерпателно какво е направил, за да я задържи жива. Неумиращият й беше казал, че тя е получила нови дарове — сякаш очакваше благодарност за мъчението, в което се беше превърнал животът й.
— Двамата с теб сме единствените в света, които носят даровете и на Огъня, и на Водата — беше рекъл той. — Знаеш какво означава това, нали?
Той й бе влял от водата на Фонтана в Дона Михст, заради отливането от която бе прокълнат от Бога и отречен от Първородните. Това вливане можеше да бъде получено само от един източник.
Последната отчаяна мярка на Рушителя се бе състояла във вливането на кръв.
Стела го усети да се приближава. Бялата завеса се раздипли, пропускайки Неумиращия. Тя извърна обезобразеното си лице, а Рушителят се изсмя.
— Ще имаш повече от достатъчно време да свикнеш с новия си облик. Нима ще проявяваш суетност след всичко, което сторих за теб? След всичко, от което те отървах?
Не е суета. Не ме интересува как изглеждам. Омръзна ми да бъда спасявана. Просто ме остави. Остави ме да пропълзя някъде и да умра.
— Ела с мен, Перло на севера, за да наблюдаваш гибелта на фалтанската армия — рече весело Неумиращият, като че я канеше на пикник.
— Покана, която отправи още преди месеци, а още не си изпълнил. Нима е възможно силите ти да са толкова ограничени?
За момент очите му заблестяха, но после изкуствените му черти бяха разкривени от усмивка. Стела знаеше какво се крие под тях. Съзря го в деня, когато синият пламък я беше засмукал. Съсухреният лик на две хилядолетия. Девойката бе запечатала този образ в ума си, за да й е по-лесно да помни същината на своя мъчител.
— Все още се съпротивляваш? Ти си същата като глупавите си фалтански приятели. Те продължават да се борят, когато отдавна би трябвало да пълзят в прахта и да молят за мир. Ами ти, Стела? Ти кога ще се предадеш?
— Да се предам? — Думата бе изплюта като храчка. — Защо толкова държиш на това?
Повелителят на Брудуо протегна ръка, а с нея и принуда. Тя взе ръката му — о, не по своя воля — и се остави да бъде изведена навън, където фалтанското слънце надникна сред облаците за миг, за да огрее скалите и земята. Сърцето на Стела едва не се пръсна при вида на тази красота. Светът извън носилката й беше толкова по-хубав…
— Ето защо — Рушителят протегна сакатата си ръка на запад. Долината се разгръщаше пред тях, обгърната от високи планини. Река Алениус се стичаше наляво, следвайки южните склонове: над нея тясна пътека бе всечена в скалата. Върху нея Стела със страх забеляза брудуонски роти. — Фалтанците смятат, че брудуонците не са достатъчно умни, за да се сдобият с лодки по пътя си. О, не, глупавите нашественици никога не биха си помислили да разделят силата си и да вклещят врага на позицията, в която той си въобразява, че има предимство. Те смятат, че брудуонците са диваци. И затова очакват да използваме груба сила! — Рушителят тежко стовари ботуша си върху земята. — Но ги очаква изненада!