В далечината беше разстлан фалтанският лагер. Стела отбеляза, че навсякъде около палатките кипи дейност. Дребни фигури пренасяха неща, други копаеха ровове, а трети строяха стени от подръчни материали.
— Не искам да ги унищожа, не и изцяло — продължи гласът до нея. — Не искам да властвам над пуста земя. Затова си поставих по-трудната задача да ги убедя да се предадат.
— Никога! — простена момичето сред неугасващата болка. — Те никога няма да се предадат!
— О, значи ще бъдат точно като теб, така ли? Ще се противят, макар всеки техен дъх да е мъчение? — Неумиращият погледна към нея и за пръв път позволи на цялата си сила да надникне през очите му. Взорът я ослепи. Нито частица от съпротивата й не остана. — Ти се предаде отдавна! Беше моя още в момента, когато ме видя. Мнимото ти бягство потвърди това. Единствено заради гордостта си продължаваш да се противиш на думи. Притежавам те по-цялостно от когото и да било!
Но от дясната ми страна има място за още един. Ще имам оръжието на Бога за свой собствен талисман. Ще ми го донесе момчето от твоето село. Само как вони на божество този простоват замисъл, от който всички вие сте част! Колко глупаво от негова страна да повери волята си на такива като вас! Момчето е Дясната ръка на Най-възвишения. Джугом Арк потвърждава това. Скоро кръгът ще се затвори. Скоро той ще ми принадлежи.
— Как? — прошепна Стела, когато огромната воля я остави. — Как ще сториш това?
Рушителят се усмихна. Предаване, без значение дали тя го осъзнаваше, или не.
— Ела с мен, предстои ни изкачване. От върха на хълма ще видиш.
Брудуонските сили се намираха на около два часа път от укрепленията. Лийт би трябвало да язди сред войниците си, напомняйки им за обещанието на Бога, като ги залива с пламъка на Стрелата, с което да им предаде поне малко храброст. Но той се бе замислил за семейството си. Краката му сами го отнасяха към мястото, където близките му бяха събрани. Подходящият момент беше отминал. Лийт бе отлагал прекалено дълго заради обидата и неразбирането. Но сега вече не оставаше време.
Всички членове на Компанията обядваха в зелената палатка, увенчана с флага на Джугом Арк. Разговорите бяха тихи, а движенията — бавни. Очевидно събраните искаха да се насладят до последно на храната и присъствието.
Кърр му кимна, сетне дръпна хауфута за ръката. За момент едрият мъж хвърли тъжен поглед към храната. В Лулеа цялата тази трапеза не би му стигнала и за закуска, помисли си Лийт, докато също оглеждаше оскъдните блюда. Но не попита как се е стигнало до това, защото така само щеше да изтъкне неприятното положение. Кърр и хауфутът излязоха навън, оставяйки Лийт насаме със семейството му.
Тримата търпеливо го изчакваха да се приближи към масата.
— Какво ще искаш, синко? — попита Манум, посочвайки към храната.
— Искам между нас да има разбиране — каза Лийт, стараейки се да сдържа мъката си. — Разбиране и взаимопочит, дори и ако нещата не могат да бъдат както преди.
— Ще се изненадаш какво може да бъде възстановено от пепелта на неразбирателството — каза тихо Модал, отпускайки ръка върху рамото на Манум. Модал? Само допреди миг Лийт можеше да се закълне, че човекът край родителите му е бил Хал, а не дядо му.
— Какво ще искаш, синко? — попита майка му. Когато чу гласа й, Лийт не можа да сдържи сълзите си.
— Искам ти да бъдеш моя майка, а не командир на фалтанската армия — изхлипа той в прегръдката й. — Искам Манум да бъде мой баща, а не Търговец от Фирейнс, готов да изостави семейството си заради дълга към краля. Искам Модал да бъде мой дядо, а не прословутият Аркос на Сна Вацта.
Лийт пое въздух на пресекулки и обърса лице в ръкава си.
— Искам Хал да бъде мой брат, а не някакъв тайнствен магьосник с още по-тайнствени сили, който може да ни предаде във всеки един момент. А аз искам да бъда Лийт, не Стрелоносител! Иска ми се да бях у дома, а не да очаквам клането, което ще настъпи днес, без значение коя страна ще спечели! Нима и вие не искате същото?
Близките му се бяха събрали около него и го прегръщаха. Той не можеше да чуе думите им, защото сърцето му биеше оглушително.
— Върви и намери Хал — прошепна майка му. — Сподели тези думи и с него.
— Къде е той? — попита Лийт.
Те не знаеха — брат му бил излязъл преди известно време.
— Хал прекарва много време насаме, откакто… — Баща му не довърши, но Лийт знаеше за какво щеше да стане въпрос.