И фалтанци ликуваха.
Накъсан глас наруши тишината, последвала радостните викове.
— Какво… стана… с юмрука?
Фемандерак не обърна внимание на ликуванията. Неспокойното му чувство се бе усилвало цял ден. В началото смяташе, че причината за това е Лийт, който не се беше обръщал за напътствия към него от обсадата на скалата, ала напрежението продължаваше да се натрупва в душата му, в онази частица от нея, на чиито усещания бе свикнал да има доверие. Макар да нямаше представа на какво точно се дължи тревогата и да се съмняваше, че Стрелодържецът ще се вслуша в съветите му, философът бе тръгнал да дири Лийт — но не бе могъл да го намери.
Погледът му се извърна към дъгата. За момент Фемандерак се ободри — може би е грешал! Но тогава чу победоносния крясък на Лийт и в този миг разбра. Много ясно беше запомнил изобразеното пророчество и знаеше.
Пътят към скалата бе охраняван от рицарските мечове. Фемандерак трескаво ги умоляваше, но те не обръщаха внимание на аргументите му. Тъй като не разполагаше с излишно време, философът се съсредоточи и създаде най-ужасяващата илюзия, която можеше да си спомни. Змиевидното чудовище се хвърли срещу рицарите, които се пръснаха объркано. Фемандерак умело се хвърли между две от бронираните фигури и затича нагоре. Остра болка разсече рамото му, но философът не спря. Ала дори не бе прекосил половината път, когато разбра, че е прекалено късно.
Знамето от светлина се бе опънало в небето. Тогава, подобно на сквернение, пеенето започна отново.
Погледът на Лийт моментално се насочи към бойното поле, но тринадесетте редици Махди Дащ вече не се виждаха, защото бяха пръснати из цялата долина. А песента се усилваше. Не! Тихо! Ние спечелихме!
Хрипкав смях долетя до ушите му. Застаналият от другата страна на реката се издигаше на фона на небето, а дясната му ръка бе държана издигната от друга, по-дребна фигура. Двамата противници се намираха на повече от левга разстояние, ала смехът продължаваше да отеква в главата на Лийт.
Ужасени възгласи долетяха откъм долината, създавайки гарванов дисонанс в песента. В продължение на още един миг Лийт остана втрещен от смеха на Рушителя, сетне се откъсна и отмести поглед…
… за да види огромния юмрук, който се сгъстяваше в небето.
Смаяни, фалтанците гледаха как огромната ръка се разтваря, протягайки чепати и ноктести пръсти. Възклицанията преляха във викове на ужас, защото за момент изглеждаше, че ръката ще се протегне надолу и ще загребе всички им. Но вместо това тя се премести над долината, където увисна до дъгата.
Пеенето стана по-плътно. Земята се разтресе. С подчертана бавност ръката започна да обгръща дъгата, стискайки. Сетне, придружена от съкрушителен крясък, ръката откърти дъгата от хребетите и я смачка като пергамент. Отломки светлина и цвят полетяха към обърнатите лица.
Пеенето спря, пестникът изчезна. Късовете дъга останаха да висят още миг, преди също да се стопят във въздуха.
Няколко секунди по-късно Фемандерак се добра до върха на хълма. Там Лийт бе коленичил, бледен, и дишаше тежко. Край него лежеше тялото на ясновидеца, погинал от мъката на грешното си тълкуване. Нечестив кикот се носеше около тях.
— Погледнете! — избоботи глас, изпълнен с нечовешко злорадство. — Съзрете победата на Неумиращия!
Лийт се изправи на крака — сърцето му още биеше, умът му още работеше. Не беше сигурен защо Рушителят не е отнел живота му. Фемандерак отпусна ръка върху рамото му — колкото в символ, толкова и за да задържи замаяния младеж. Напълно възможно беше юношата да полети от скалата в объркването си.
Долу, на бойното поле, всичко се беше променило. Мнозина фалтанци бяха захвърлили оръжията си и стояха с наведени глави, без да ги е грижа за съдбата. Други тичаха сляпо, обхванати от паника. Някои от тях се озоваха в реката. Брудуонците се опомниха по-бързо и връхлетяха отново.
— Всичко е изгубено — прошепна Лийт. Отчаянието в гласа му блъсна Фемандерак като удар. — Армията ми е унищожена. Пътят към Инструър е открит. Победени сме.
— Не е така! — оспори философът. Хвана ръката на Лийт, а с другата си ръка посочи. Там, върху два ниски хълма, около десет хиляди фалтански воини се сражаваха с ядрото на брудуонската армия. — Те все още се бият! Не унивай!
Но Лийт можеше да мисли единствено за рухналото видение.