— Какво се обърка? — простена юношата. — Какво стана с пророчеството? Защо ни бе нанесен такъв удар?
Фемандерак прокара ръце през косата си. Точно сега се нуждаеше от успокояващите звуци на арфата си, но не я носеше със себе си. Сигурно вече беше изгубена.
— Лийт, видението на сър Амасиан не е било изцяло истинно. Видял е правилно до…
— Сине на Манум! — долетя гласът на Рушителя. — Сине на Манум! Положи Стрелата! Предай ми се и ти гарантирам, че войниците ти ще бъдат в безопасност! На приятелите и роднините ти ще бъде позволено да си идат!
Думите носеха със себе си чуковен удар. Словоплетство. Използва силата си, за да задълбочи отчаянието ми. И макар да знаеше това, Лийт се затрудняваше да им се съпротивлява. Толкова лесно би било просто да оставя Джугом Арк. През цялото време исках да сторя именно това — и сега никой не би ме упрекнал, ако го направя…
— Гледаш ли, сине Манумов? Виждаш ли какво се случва долу? Всеки момент отлагане на неизбежното прибавя още мъртъвци към гинещите по твоя вина. Можеш ли да броиш до десет хиляди? А до двадесет?
Фалтанските войници върху хълмовете бяха обградени от врагове. Повелителите на страха също се бяха включили в битката — и всеки от тях се равняваше на сто ратници. Лийт можа да различи група голи до кръста бойци. Сърцето му се сви от осъзнаването, че децата на Мъглата са в капан. Където е Туа, Уизаго също е наблизо. Наистина, там се вееше и знамето на Деруйс, зелена капка сред море кафяво.
— Фемандерак! — простена Лийт. — Не може това да са всички оставащи! Къде са войниците от Инструър, къде са лозианите? Дали са избягали? Или са унищожени? Дали още се сражават?
В отговор философът отново стисна ръката му, до болка.
Двамата наблюдаваха вилнеещата върху хълмовете битка, стараещи се да не обръщат внимание на подигравките, долитащи от отсрещната скала. В един момент изглеждаше, че фалтанците ще успеят да се измъкнат: няколко двадесетици бяха разкъсали брудуонските редове в място, където нямаше Повелители на страха. И щяха да имат успех, ако не ги очакваше рота брудуонци, разположена да спира точно такива бегълци. Войниците бяха посечени за минути, а предсмъртните им викове пронизваха слуха на Стрелодържеца и неговия приятел.
Гласът от отсрещната скала утихна. Лийт погледна натам. Изглежда на върха се провеждаше някаква битка между двамата застанали. Но нима това беше възможно? Нима Неумиращият би довел със себе си враг, за да наблюдава битката заедно с него — и то враг, притежаващ достатъчно сила, за да му се опълчи? Яркото южно небе превръщаше фигурите в силуети, затруднявайки съзирането им.
Младежът от Лулеа отново погледна към бойното поле и бе втрещен да види колко бързо са се стопили силите на Фалта. Съпротивляващите се бяха намалели наполовина, без никаква надежда за бягство или спасяване.
— Не мога да гледам това — каза Лийт, но не помръдна. От лявата му страна слънцето се призна за победено и потъна иззад Коренливите хълмове. А в долината и последните остатъци от фалтанската войска биваха систематично унищожавани.
Принц Уизаго отпусна изморената си ръка, хванала щита. Само за момент, рече си той, опитвайки да си поеме дъх. Следващият му противник се нуждаеше от няколко секунди, за да преодолее труповете пред принца, което предостави на деруйсианския престолонаследник достатъчно време, за да се огледа.
— Ние и децата на Мъглата сме последните, които оставаме, Туа — рече той на мъжа зад себе си. — Никъде другаде вече не се сражават.
Те Туахангата размаха бойната си тояга, без да показва умора, стоварвайки я зад коляното на брудуонски воин.
— Подобаващо е — отвърна той. — Може да умрем, но няма да бъдем опозорени.
— Надвити единствено заради численост — съгласи се Уизаго, без да може да сдържи смеха си. — Радвам се, че се сражавам редом с теб, Туа. Горд съм да те наричам мой приятел.
Следващият противник най-сетне достигна принца. През следващите няколко секунди Уизаго трябваше да положи усилия да остане жив — врагът не му отстъпваше по умелост, а беше по-отпочинал. Не беше Повелител на страха, тъй като никой от бойците на Махди Дащ не се бе изправил срещу им — за голямо разочарование на Туа, копнеещ за такива съперници. Единственото преимущество на Уизаго бе коствало на принца голяма умора — противникът трябва да внимава къде стъпва, за да не се подхлъзне върху мъртвите си другари. Оказваше се, че той наистина е много опитен, с ловка стъпка и с меч, който се стрелкаше прекалено бързо за принца.