— Приятелю Туа, ще ми е нужна малко помощ за този.
— Приятел, тъй ли? — изръмжа детето на Мъглата иззад него. — Приятел? — повтори той, сякаш въртеше думата върху езика си, та да опита вкуса й. — Щях да съм ти по-голям приятел, ако ти беше по-добър боец.
Уизаго отново се изсмя — нещо толкова неочаквано за подобна ситуация, че противникът му се сепна и бе поразен от иначе неточния удар на принца.
— Още късмет! — обяви Туа. — Само че това няма да трае вечно. Тук ще намерим смъртта си.
— Да — тъжно отвърна деруйсианецът. — Тук ще умрем. Но още не!
Макар да говореше храбро, принцът простена мислено. Враговете им бяха прекалено многобройни — или, по-точно, самите те бяха прекалено малко. Сега насреща му се изкачваха двама противници.
— Ти не си приятел — каза гласът иззад рамото му. За пръв път Уизаго долови в него умора. — Ти си брат. Ти си мой брат! Ти си съпруг на сестра ми. Един ден тримата ще крачим заедно по Поляната на правдозрението и ще разговаряме с предците си.
Може би беше заради сълзите, изпълнили очите му, или заради изтормозеното дишане, показващо, че Те Туахангата е бил ранен, принцът не можа да избегне удара, внезапно долетял от лявата му страна. Острието се плъзна по щита и разсече ръката му, отваряйки страховита рана. Последен, напразен опит за париране… Принц Уизаго не видя разсичащия удар, отделил главата от тялото му.
Туа изрева мъчително, изблъска тримата, които го бяха наобиколили, и се обърна към убийците на брат си — но движението му беше прекалено бързо и той залитна за един фатален миг, след който три остриета разсякоха врата му. Един от брудуонците повдигна забралото си и произнесе на общия език:
— Отдаваме ти почит. Ти си могъщ боец! — Ръката му се повдигна за последния удар.
Те Туахангата затвори очи, спокоен.
— Надвити са… и последният падна. Знамето е пленено. Всичко свърши. — Гласът на философа звучеше безжизнен. — Свърши…
Отсреща Рушителят учтиво предложи да им заеме част от бойците си, тъй като техните се били оказали толкова калпави.
— Сега какво? — тихо каза Лийт, без да обръща внимание на подигравките. — Да опитаме ли да избягаме, да се скрием и впоследствие да съберем нова армия, с която да прогоним Рушителя? Или просто да се предадем?
Не можеше да си представи как връчва Джугом Арк на притежателя на онзи самодоволен глас. По-скоро би избрал смъртта.
— Няма да се предаваме! — обяви глас — глас, който беше много познат на Лийт. Младежът рязко се обърна. На върха на пътеката стоеше майка му.
— Изгубихме днешната битка — заяви Индретт, а в думите й се долавяше решителност, — но не сме победени. Случиха се определени неща, за които дори Рушителят не знае.
Юношата не позволяваше на надеждата си да покълне, не още.
— Какви неща?
— Ще говорим по пътя — отвърна Индретт. — Тук не сме в безопасност. Ще ти кажа само, че повече от половината ни бойци са живи и са останали скрити и от най-острите вражески очи.
Глава 16
Двубой
Вдишвайки дълбоко и жадно, Стела се опитваше да се изправи, без да се налага да прибягва до помощта на осакатените си ръце. Кожата по пръстите й сякаш кипеше. Ала той бе онзи, който извика от болка. Необясним импулс, отчаяна реакция на съзираното клане, опустошило и последната й надежда — опитът й да блъсне Рушителя в пропастта почти бе успял! Тя бе изчакала, докато той се вглъби изцяло в сражението, сетне беше скочила към него, влагайки цялата тежест на осакатената си снага. Бе се надявала да го повали — и отнесе и себе си в бездната. Забвението беше всичко, за което тя можеше да се надява.
Ала изглеждаше, че боговете не бяха се наситили да я наказват. Ако разбирането й бе правилно, тя беше единствената, която можеше да го докосва, дори и против волята му. Но той я бе изгорил. Огромната му сила едва не я бе обгърнала. За един благословен момент Рушителят беше залитнал, събаряйки камък, който беше полетял надолу. Но самият Неумиращ не бе последвал полета му. Вместо това се беше обърнал и я беше блъснал назад. Стела се бе опитала да се повдигне, за да открие, че е прилепнала към земята, макар привидно около нея да нямаше нищо.
В ума си тя проследи полета на отронения камък, понесъл се към реката. Склон, небе, земя, река — всичко това прехвърчаше в мисълта й по време на въображаемия летеж. Ръцете й се разперват, жадуващи окончателност. Мигновение болка, сетне блаженство…