— Ние също, ако не побързаме! — подкани ги Манум. Искаше да грабне Индретт и да я понесе, но знаеше, че тя няма да позволи. Бяха останали само четирима. Не можеха да си позволят да изгубят още хора.
Стела бе изчезнала след онзи спор относно брака й. На сутринта не я бяха открили в стаята й. Манум и Индретт веднага бяха заподозрели, че тя е избягала с Тангин. Но въпросният беше отказал категорично, изразявайки изненада, мъка и лек укор към онези, допуснали грешката да наставляват такова твърдоглаво момиче като нея да изостави чувствата си. Беше изразил и съжаление, че задълженията към Еклесията не му позволяват да се включи в търсенето й. Тези му думи бяха събудили подозрението на Манум. Ако обичта на Тангин към Стела беше толкова истинска, нима не би намерил време да помогне в намирането й? Търговецът реши, че Индретт е била права в преценката си, а младата девойка се е заблудила. Този самодоволен мъж просто обичаше да използва другите. Стела бе направила добре, че не е отишла при него. Но къде беше тогава?
През последните няколко седмици бяха претърсили целия Инструър, всяка уличка, пазарче и дюкян. Или поне така им се струваше. Но те знаеха, че това в действителност не е така, защото нито веднъж по време на диренията си не бяха попаднали на следа от Ескейн. И ако Ескейн можеше да остане умело скрит, значи същото важеше и за Стела. От престоя си на пазара знаеха, че всяка година от града изчезват хора. Като цяло се смяташе, че те са подирили укритие от дългове или отмъстителен партньор, погинали заради кражба и мъст или са станали роби на влиятелните. Но никое от търсенията им не показа, че подобна съдба е сполетяла Стела.
От лявата им страна пламна висока дървена постройка. Манум нададе предупредителен вик. Огънят се затича редом с тях, пълзейки успоредно с южната стена, отправяйки ги към Струърската порта. Наоколо цареше паника. Навсякъде тичаха хора, за да запазят живота си. Перду се спъна и падна. Моментално отгоре му започнаха да притичват бягащи. Ярка оранжева светлина без предупреждение заля улицата, последвана от, като че родена от земята, гръмотевица. Ударната вълна помете хората. Посипаха се отломки. Първите едва се бяха изправили на крака, когато втори взрив, по-силен, ги помете отново. Докато още лежаха, притиснали ръце над главите си, трети гръм прободе слуха им.
Индретт се изправи на крака, опирайки се на рамката на врата. Взривовете я бяха захвърлили от другата страна на улицата, блъскайки я в стена. Ребрата от лявата й страна я боляха, устната й кървеше заради неволно прехапване, а ушите й още пищяха. Но първата й мисъл беше за Манум. В продължение на няколко ужасяващи мига тя не можеше да го намери. Но тогава го видя — краката му бяха потънали в канал, а върху гърдите му лежеше тяло, прободено от димящ къс дърво. Търговецът простена, закашля се, изправи се на колене и изпразни съдържанието на стомаха си.
Първо Фарр, а после и Перду се присъединиха към тях, изниквайки със залитане от задимения въздух. Навсякъде се издигаше задушлива чернота, родена от пламъците на складове и къщи. Бягащите започваха да се надигат, дирейки близки или просто изход. Някои от телата не помръдваха.
Индретт погледна наляво. Наблизо, в края на улица, която тя разпозна като Витулианската алея, се издигаха руините на Струърската порта.
Ледена мисъл споходи ума й. Дали това не е началото на брудуонската инвазия?
Тя гледаше, почти очаквайки армиите на Рушителя да нахлуят с вой в града, но вместо тях сред хаоса изникна самотна фигура, повдигнала блестяща ръка. Индретт пристъпи няколко крачки напред, забравила за опасността от последващи експлозии. Когато димът се разчисти, прогонен от свежия вятър, нахлуващ през отворената порта и от пулсиращата като сърце светлина от пламъка, който фигурата държеше над главата си, жената разбра и сълзите й потекоха. Съпругът й застана до нея. Двамата извикаха името му.
— Кърр! Хауфуте!
Старият фермер чу вика, но наоколо беше прекалено неспокойно и гълчаво, за да му обърне внимание. Навсякъде около него мъже и жени се стараеха да успокоят ужасени деца и животни — или да избегнат някоя заблудена хвърчаща отломка. Кърр мрачно стискаше юздите на първата камила, присвивайки очи към града, за да разбере. Дали това бе дело на брудуонската армия?
Тогава от дима изникна познато лице. Нелепо и напълно неочаквано, като насън, пред него се изправи момчето на Манум. Лийт беше ухилен до уши, а в ръката му ярко блестеше Джугом Арк. Беше облечен в чудати дрехи, които го правеха почти неузнаваем, а върху бузата си имаше рана, от която се стичаше кръв и която се затваряше пред очите на фермера. Момчето дори не я беше усетило, защото продължаваше да се усмихва.