С помощта на колене и лакти Стела успя да седне. Болезнено одра кожата на дясната си ръка. Когато най-сетне успя да повдигне глава, за да види какво е станало, Неумиращият бе застанал пред нея.
Стела се приготви за болката…
— Ти продължаваш да ме удивяваш — каза Рушителят небрежно, като че обсъждаше пакостливостта на дете. — Силата ти е обградена така, че не би могла да я използваш, дори и да знаеше как. Привързана си толкова силно към мен, че би трябвало да разчитам всяка твоя мисъл. Изпитваш тъй силна болка, че не би трябвало да мислиш за нищо друго, а въпреки това ти успя да ме изненадаш. Знаеш ли, момиче, че в този миг се озовах по-близо до падението за пръв път от момента, в който отпих победа от Водата на живота?
Неумиращият изви ръка. Стела бе дръпната на крака. Очите му бяха съвсем близо до нейните.
— У теб има нещо, Стела, което остава мистерия. Не съм ти ядосан. Как бих могъл да ти се гневя, след като ти ме дари с толкова много — и тепърва ми предстои да откривам още дарове? В крайна сметка може да внеса промени в плановете си за теб, особено ако момчето със стрелата продължи да попада в капаните ми. Той може да управлява Фалта от мое име, а ти ще бъдеш кралица в Андратан, до трона на своя вечен владетел!
Тогава той стисна юмрук — умът й се разпиля на многоцветни късчета болка.
— Но не смей да ме докосваш отново — просъска той. — Не и докато не открия как успяваш да се противиш на волята ми.
Стела отърси глава, изпълнила поглед със същински страх. Неумиращият кимна доволно.
— Сега ще се завърнем при армията си, кралице — каза той. — Фалтанската армия е сразена. Предстои им да признаят поражението си. Момчето ще постави Стрелата в ръцете на моята представителка. Стига ръцете й да не са прекалено скривени от болка, разбира се — додаде Рушителят смеешком. — Ела! — Волята му я тласна напред. — Предстои ни да споделим триумф.
— Половината от бойците са живи? — усъмни се Лийт. — Как така? От скалата видях цялата битка. Никой не можа да избяга. Всички загинаха. Къде е армията? Как така е скрита?
— Жива и незаловена — отговори майка му. В момента тримата внимателно слизаха надолу. — Видяхме, че силите от Деруйс и Мъглата са обкръжени, както и множество бойци от Строукс и Деювър, но не можехме да сторим нищо за тях. Бяха отрязани от прекалено много брудуонци.
— Бойците от Деруйс и Мъглата бяха унищожени — каза с горчилка младежът. — Гледахме ги как умират. Уизаго и Туа бяха там. Видях как знамето на принца пада. Трябва да са мъртви.
— Но някои са оцелели — добави меко Фемандерак. — Погледни. Брудуонците са заловили хиляди.
Наистина, под светлината на умиращото слънце Лийт можа да види кафявата орда, наобиколила около пет хиляди от бойците му.
— Предимно от Строукс и Деювър — додаде философът, съзрял цветовете им с острия си взор. — Несъмнено те са се предали.
Всеки жив е победа, каза си Лийт. Ала умът му не бе спрял с отброяването. Петнадесет хиляди бяха изгубени в днешната битка. Общата бройка… общата бройка бе немислима. Колко деца никога нямаше да видят баща си или майка си? Колко ли семейства скоро щяха да бъдат тъй съкрушени от вестите, че щеше да им е безразлично кой е начело на Фалта? Лийт знаеше отговора, но не искаше да мисли за него.
— Ами останалите? Татко и дядо? Компанията? Кой е останал?
— Семейството е в безопасност. Ахтал ни проправи път. Бяхме се събрали да се възпротивим на певците. По някакъв начин Хал оформи съпротивата ни в оръжие срещу неестествената буря, която създаваха. После Ахтал ни помогна да избягаме, макар че беше ранен. — Индретт бавно въздъхна. — В младостта си съм гледала множество дуели, където резултатът донасяше размяна на заложеното. Подобни неща са напълно обичайни за фирейнския кралски двор. Но нито веднъж не бях съзирала някой да се сражава като брудуонеца. Сякаш… сякаш той инстинктивно знаеше в какво темпо да се сражава, бързо или бавно, за да надвие противника си. Както и да е. — Индретт се отърси от унеса на впечатлението. — Какво можеше да ни причини той по пътя, ако Хал не се бе сприятелил с него!
— Така избягахме — продължи Индретт. — Удивихме се на дъгата, изникнала в небето над нас. Струваше ни се, че това е краят. Макар да не ми е ясно защо смятахме така, след като брудуонската армия все още не беше сразена, значителна част от войската ни беше отрязана, Махди Дащ още не бяха надвити, а Рушителят стоеше високо над нас. Но въпреки това празнувахме. Тогава осъзнахме, че мнозина от войниците трябва да са били изплашени от бурята. Започнахме да ги събираме, за да помогнем на пленените им другари. Но преди да сме отбелязали някакъв сериозен напредък, пеенето зазвуча отново и тогава в небето изникна огромната ръка. След това… За известно време никой от нас не можеше да разсъждава трезво, толкова голяма беше мъката ни. Отново не зная защо се чувствахме така: още не бяхме надвити, Джугом Арк не беше попаднала в ръцете на Рушителя, а с малко усилия можехме да запазим голяма част от воините си. Но въпреки това се отчайвахме. Хал се провикна, че това е магия, че Рушителят бил отравял надеждата ни, но известно време не осъзнавахме думите му.