Ейксхафт пристъпи напред.
— Аз ще дойда с теб — натърти той. — Ако някакви брудуонци стоят в засада, надявам се са се сетили да бронират и коленете си.
И той се засмя. Макар и за малко, живият звук прогони увисналото сред тях напрежение.
— Трудно е — отбеляза предводителят на уайдузите, когато Лийт и фодрамецът напуснаха палатката. — Месеци сражения, а после идва момент, в който сме принудени да изчакваме, без да можем да сторим нищо. — Всички около него кимнаха. — Той ще избере да се бие. Излезе, за да събере смелост. Ще се бие добре. Чувал съм как е оцелял в Уамбакалвен, познавам храбростта му. Ще се бие добре.
Краката на Лийт го отнасяха към върха на скалата. Тук се долавяше ветрец и беше далеч по-хладно — пролетната топлота бе останала долу.
За момент той затвори очи. Отново съзря дъгата, протегнала се над пролома. Отново чу стенанията на сър Амасиан. Отново видя как огромната ръка се протяга и сграбчва дъгата.
Врагът ни винаги намира начин да обезсмисли усилията ни, осъзна Лийт. Винаги ни надхитря. Може би е дошло време да рискуваме.
Младежът повдигна стрелата пред себе си. Само два фута дълга… Но нали фигурата на Бога се извисявала над Каннуор, отпиващ от Фонтана в Дона Михст. Защо тогава Джугом Арк беше толкова малка? Дали мащабът не е объркан?
Пламъците блестяха весело, без да обръщат внимание на мъката, която Лийт чувстваше. Какво бе казал Фемандерак? Дали Стрелата реагираше на емоциите му? Или той се подчиняваше на желанията й? За момент Лийт понечи да се обърне към гласа.
Дали това наистина беше решение, което е в негова власт? Или, подобно на всеки друг момент от началото на това нелепо приключение, пътят му вече беше очертан? За момент Лийт се възпротиви: ако гласът иска да се бия с Рушителя, значи ще бягам, бягам, бягам…
Но този път отвеждаше към лудостта. Да бяга от напътствията на глас, който никой не чува, който сега, в часа на неизмерима нужда, запазваше мълчание.
Не. Нуждаеше се от смелост, не от напътствия. Не можеше да отрече досегашния си живот. Не можеше да избегне настоящия момент. Може би ако успея, ще вземам решенията сам. Тогава Лийт се изсмя. Ако успея? Нямаше намерение да се заблуждава: твърде вероятно днес беше последният ден от живота му.
Щеше да се бие.
Хрущенето на чакъл го изтръгна от мислите му — някой се приближаваше по пътя. Ейксхафт също беше чул и бе сграбчил оръжието си. Лийт осъзна колко дълбока благодарност изпитва към всички онези, които го бяха защитавали.
— Аз съм, хауфутът — долетя познато задъхан глас. — Лийт, ще ми отделиш ли малко време?
— Ако си дошъл да ме съветваш за предизвикателството на Рушителя, закъснял си — каза младежът. — Вече взех решение.
Хауфутът преодоля и последните няколко крачки от пътеката и седна на земята.
— Зная — меко каза той. — Но има нещо, което трябва да ти кажа сега, защото се страхувам, че Рушителят възнамерява да го използва в своя полза по време на сблъсъка ви.
Лийт погледна към едрия, състрадателен мъж.
— Какво е то?
Хауфутът му каза какво бе видял — кого бе видял — и яркото сияние, последвало изпълнените с болка думи, за момент скри светлината на слънцето.
Лийт дойде на себе си миг по-късно. Единствените му мисли се свеждаха до факта, че Стела е жива, но е пленница на Рушителя. А докато обмисляше това, погледът му бе привлечен към бойното поле. Ако можеше да съди по долитащите звуци, започваше някаква церемония. Юношата обърса очи, за да вижда по-ясно. Когато най-сетне осъзна какво съзира, Джугом Арк за втори път заплаши да изпепели света.
Сред ослепяващия блясък полетя дума, подета от склоновете и невидимия капак на небето.
— ХАААААААЛ!
Рушителят стоеше на ръба на долчинката, опрял върха на меча между ботушите си. Изчакваше търпеливо, защото знаеше, че Дясната ръка ще се отзове на предизвикателството. Каква друга причина обясняваше съществуването му?
Имаше неща, които северните селяци не знаеха за подобни двубои. Неумиращият помнеше първите сто години от властването си над Брудуо, когато бяха го предизвиквали най-могъщите магьосници от въпросната земя. Той бе надвил и най-добрите сред тях, помнеше всеки урок, който бе извлякъл. Тогава бяха съумели да го изненадат, но сега обширната му памет носеше триковете и стратегиите на над двадесет мага. Никой от противниците му дори не се бе доближавал до победата. И това необучено хлапе нямаше да се доближи. Да, то разполагаше с Джугом Арк, но тя бе опасна само в ръцете на самия Бог. Беше рисковано, но заради думите на онази проклета жена не бе могъл да изостави бойното поле. Това беше единственият начин да постигне целта си.