— Значи най-сетне изникна, хлапе? — изръмжа старецът, потискайки собствената си усмивка. — Къде се мота толкова време? Няма значение. Виждам, че още носиш онази стрела. Явно ще трябва да мислим какво ще правим с нея. Магьосникът с теб ли е?
— Да — отвърна набитият човек, застанал до Лийт. Може би каза и още нещо, но то остана нечуто, защото Беладона се хвърли на шията му, сипейки възторжени и неразбираеми възклицания.
Останалите пътници също се събраха, забравили капризните животни в радостта на неочакваната среща. Ръката на Лийт беше раздрусвана, тупаха го по гърба. Въздържаха се да го прегръщат — може би заради стрелата, която носеше. Но въпреки това момчето от Лулеа плачеше от щастие. Дори можеше да погледне Хал в очите и искрено да му каже, че се радва да го види. Най-изненадващо беше присъствието на Аркоса на Немохайм, застанал в края на групата и вперил в Джугом Арк поглед, вплитащ нервност и желание. Лийт искаше да узнае причината за присъствието на този необичаен спътник, но първо трябваше да бъдат решени по-важни неща.
— Е, какво ще правим сега? — попита хауфутът. Всички се обърнаха към Лийт, който вече вървеше по моста.
— Родителите ми са в града — обърна се през рамо той. — Те са причината, поради която поехме на това пътуване. Докато не ги намеря, нямам намерение да върша каквото и да било.
Лийт достигна другия край на моста и прекоси отломките от портата. Войниците притичаха да го спрат, но се оттеглиха, виждайки какво носи. Кърр и останалите гледаха как момчето преминава през стена от пламъци, без дори да забележи. Те го следваха, принудени да се притискат към парапета на моста, защото на едно място в средата той се беше подпалил. Заради това се намираха малко зад Лийт, когато юношата достигна останките от Струърската порта, спря и високо повдигна Стрелата.
Видя ги, когато димът се разстла встрани за миг, сетне ги чу да зоват и името му. Не се бе изненадал, че се събра отново със спътниците си точно преди триумфалното си влизане в града. Сега, когато зърна родителите си, всички страхове, обърквания и впечатления за достойнство го напуснаха. Лийт изтича право в обичната им прегръдка. Стрелата остана да свети леко в ръката му, забравена. Мъжът и жената отново бяха намерили своя син.
Деорк влезе в стаята, затръшна вратата след себе си и взе един ключ от бюрото си. Този ключ бе познат на Стела. Тя си пое дълбоко дъх, за да потисне страха, изникнал дълбоко в нея.
— Време е да проверим как протича битката, кралице — каза противният мъж, докато разтваряше веригите й. Сега тя отново можеше да движи крайниците си и неволно простена. Но не се опита да избяга или да нападне Деорк, който впрочем не й обръщаше внимание. Стела още помнеше какво се бе случило първия път, когато бе опитала.
— Към кулата, кралице моя! — възкликна той високо, почти весело. Беше й казал, че е определена за съпруга на Рушителя — лъжа, защото тя бе разбрала думите на господаря му от синия огън: намеренията му бяха по-различни. Но Деорк обожаваше да се възползва от всяка ситуация, за да влива отчаяние в сърцето й.
Той я накара да върви пред него, блъскайки я към върха на кулата в Дома на почитта. Коридорите не бяха съвсем пусти, но Деорк дотолкова бе наплашил работещите тук, че никой не се осмели да каже нещо за парцаливото момиче, съпровождащо спретнатия председател на Съвета — или дори с нещо да покаже, че разбира необичайността на гледката. Лицето на един от хората, с които се разминаха, й се стори познато. Не можа да си спомни името му, но в паметта си най-сетне намери длъжността му — това беше Аркосът на Фирейнс. Фирейнс — това е моето родно кралство!
Деорк я завлече до един от четирите прозореца, предоставящи изглед към посоките на света.
— Виж плодовете от плана на господаря! — самодоволно изрече той. — Погледни!
Тангин посочи на югозапад, където се издигаше гъст пушек.
— Ескейн, заклетите врагове на покварен Инструър, вършат неговата работа! Те подпалиха зърнехранилищата на града, вярвайки, че така ще привлекат стражите към стените и ще оставят Съвета уязвим. Несъмнено добър план. С един мъничък недостатък: аз го бях съставил. Заслушай се, сладката ми. Не чуваш ли?
Стела чу отслабени от разстоянието викове и експлозии.