Скриването на изхода от войната се бе оказало почти невъзможна задача, но в крайна сметка бе постигнато чрез строг пропускателен контрол и периодичното пускане на умишлени слухове. Имаше и такива, съумели да се промъкнат през цедилката, ала Аркосът знаеше откъде могат да бъдат наети убийци. След като в бедната част на града бе започнало да се разчува, че Стрелоносителят е убит, Аркосът на Немохайм бе задействал втората част от плана: неговите подставени лица бяха започнали да преувеличават слуха до невъзможност, докато и най-лековерните граждани не погледнаха с присмех идеята за поражение. След дни слухът беше изчезнал. Вече всички вярваха, че на изток е била спечелена голяма победа, макар и не безкръвна. И сега мнозина от тълпата изчакваха притеснено, страхувайки се, че техните обични няма да бъдат сред героите, които ще прекосят Иннската порта.
Средата на утрото дойде и отмина, мърморенето се усили. Точно преди обед долетя вик: някой от стената бе съзрял облак прах. Ала скоро бе изтъкнато, че зоркоокият се е намирал на западната стена, така че няма как да е видял армията.
Обед мина, а неспокойната тълпа все така чакаше.
Войниците, които Аркосът на Немохайм беше обещал на защитниците на Алениус, така и не пристигаха, а отишлият до града молител се върна с пореден отказ. Южняците бяха подновили атаката си, разкъсвайки блокадата. Врагът още не беше преодолял кулите, ала оставащите инструърски войници знаеха, че не им остава да живеят дълго. Из лагера започна да се разпростира гняв. Защо да жертват животите си в служба на човек, който отказва да им предостави нужните хора и оръжия?
Защитниците не се нуждаеха от много време, за да преценят, че полагането на оръжие е най-мъдрото решение. Един след друг те се спуснаха по дългите стълби и поеха сред обсипания с тръстика бряг, повдигнали високо ръце в надежда за милост. Спряха при блокадата. Стотица рибарски лодки, половината от които вече потънали, бяха подредени по протежение на единствения плавателен канал, за да го затворят. Лодките бяха празни — изпълвалите ги наемници бяха или избити, или пленени, или избягали — най-вероятно последното. Не се виждаха трупове, почти нямаше кръв.
Нямаше защитници, ала нямаше и нападатели. Не бе останало кому да се предадат. Корабите стояха закотвени, а на брега се виждаха лодките им. Нима южняците бяха рискували да дирят път сред мочурищата на делтата? Или може би бяха намерили водач — доброволен или не — който можеше да ги преведе до Инструър?
— Значи нищо не ни е пречело да останем в кулите, момчета — заяви командирът. — Изглежда южните ни приятели са намерили друг път към целта си. Някой от вас има ли роднини в Инструър?
Болшинството от наемниците на Аркоса бяха от Мерциум, но се намериха неколцина, повдигнали нервно ръце.
— Тогава вземайте конете и вървете — каза им командирът. — Ние ще ви последваме по-дискретно.
Това не беше техният град. Току-що бе изчезнала вероятността да им бъде платено. Затова нямаха причина да бързат на изток, особено след като имаше вероятност да се натъкнат на южняшката армия. Войниците се настаниха да се нахранят на спокойствие.
Хилядите пленени фалтанци бяха спрени на една левга северно от Дългия мост, за да им бъдат оковани ръцете и краката. Онези сред тях, родом от Инструър, вече съзираха стената на града си и се чудеха дали някога ще зърнат отново близките си. Някои от пленниците смятаха, че биват връзвани като прелюдия към избиването им, затова започнаха да крещят ужасено. Виковете им достигнаха до техните пълководци — самите те също пленници.
Рушителят яздеше бял жребец, който нервно отмяташе глава и биеше копито — може би ездачът му го правеше неспокоен. Фалтанските командири бяха накарани да се подредят в две колони зад него, заедно с придружаващите ги Повелители на страха. Така започна бавното приближаване към Инструър.
Лийт бе поставен начело на фалтанците, редом с Фемандерак. Индретт беше част от следващата двойка. Майка и син можаха да се прегърнат за няколко мига, след като с нервни погледи прецениха страданието си. Мъката им накара философа да се насълзи. Той забеляза, че лицето на Индретт изглежда състарено от тревога. Но поне ръцете й не са отрязани, видя с облекчение. И изглежда не е пострадала. След тези си думи Фемандерак мислено се присмя на себе си. Не била пострадала? С очите си бе видяла как синът й бива посечен от рискованата стратегия, която тя самата бе подела. Двама опустошени от вина, дирещи утеха от присъствието на другия. Фемандерак не можа да чуе бързо прошепнатите думи, които двамата си размениха. Но острите думи на един от Повелителите ги разделиха.