— Някой друг желае ли да изтъкне верността си? — попита ги мъжът в сиво и зачака, макар и на него, и на останалите да беше ясно, че никой няма да се отзове. Един поглед към димящите останки, някога представлявали Аркоса на Немохайм, бе достатъчен.
Най-сетне, след хиляда години търпение, Повелителят на Брудуо се бе изправил срещу Желязната врата. Очевидно я бе споходило някакво бедствие, а може би просто бе останала занемарена по подобие на прогнилата си земя. За няколко кратки години Аркосът бе властвал над този град. Тогава, преди хилядолетие, Инструър се бе намирал в зенита на могъществото и славата си. Сега, подобно на тази врата, Инструър изглеждаше на ръба на разпада. Как би могъл да извлече удоволствие от победата си, ако някога величественият Град се бе превърнал в подобна руина?
Нямаше значение. Желязната врата все още беше могъщ символ. Срутването й щеше да покаже на фалтанци, че никаква пречка не би могла да застане на пътя му. Той повдигна ръка, обърнал длан към внушителната врата, сетне изрече една-единствена дума.
Огромната метална маса започна да трепери и да се тресе. Някъде в стената простена и се счупи механизъм. Вратата полетя надолу и с грохот се стовари върху пода, вдигайки при падането си хилядолетна прах.
Рушителят пристъпи върху желязната руина и се обърна към фалтанските пленници.
— Тъй пада и последната ви преграда пред мен.
Гласът му прогони и последната частица от надеждата им. Неумиращият прихвана наметалото си, обърна се обратно и прекрачи във Външната камера. Кухото ехо на ботушите му звънеше оглушително.
Лийт пристъпи след него, следван от останалите фалтанци — пълководци и граждани. Онези клетници, извадили лошия късмет да се озоват в предните редици на тълпата, бяха принудени да влязат в залата. Сега те провлачваха нозе към редиците скамейки. Неволните зрители се взираха към празната платформа, стиснали усти, за да не привлекат внимание към себе си. Ясно личеше, че те биха дали всичко, за да се намират другаде, само не и тук. Цареше атмосфера на доловим страх.
Рушителят изчака всички да насядат, преди да поеме към платформата. Сред ударите на металните му подметки Лийт също се отправи натам, сред редиците пребледнели лица. Съпровождащият го Повелител рязко му показа къде да застане.
Времето сякаш се разгръщаше, за да се върне назад. На тази платформа Лийт бе стоял и преди няколко месеца, заедно с Компанията, за да бъде провъзгласен за владелец на Инструър. Върху този образ се наслагаше сегашният момент, в който Рушителят се канеше да му отнеме тази титла. И защо не? Той ми отне всичко останало: Стрелата, брат ми, Стела. Кухината в сърцето му нарастваше всеки път, когато си помислеше за тях. Не бе осъзнавал — дори не се бе замислял — че обича Хал, докато не го беше изгубил. Не! Не мисли за него!
Лийт погледна към тълпата. Там съзря стотици братови очи. Обичах те! Убих те!
За щастие мислите му бяха прекъснати от Рушителя, застанал до масата.
— Донесете декларацията! — провикна се той. Сакатата слугиня, която Лийт не беше виждал от деня, в който всичко беше рухнало, пристъпи напред от сенките, за да поеме бавно, болезнено бавно, по стълбите.
И тогава всяка частица дъх напусна тялото на Лийт, защото той знаеше коя е тази слугиня. В него започна да се заражда крясък.
Стъпка, провлачване. Лийт можеше да чуе дишането й, измъчено като на притиснато в ъгъла животно, ранено в страдание. Стъпка, провлачване. Помнеше лицето й, осветено от лунната светлина над езерото. Стъпка, провлачване. Сега то бе изкривено от някакво зловещо мъчение, увиснало наполовина. От левия ъгъл на устата се стичаше струйка лига. Все още е красива! Стъпка, провлачване. Очите й представляваха кладенци мъка. И когато се повдигнаха, за да срещнат неговите, Лийт бе сигурен, че надигащият се в него крясък просто ще го разкъса. Стела…! Той виждаше, че е бил разпознат от нея. Очите й обхождаха платформата, дирейки и другите, отбелязващи присъстващите и липсващите. Стъпка, провлачване. Тя достигна върха на стълбите и спря за момент, мъчейки се да поеме дъх. Какво ти е причинил? Рушителят я подкани с жест и тя залитна напред, видимо изтощена, но безсилна да се противопостави на мистичната принуда.
Цяла вечност й отне да прекоси десетте крачки до масата. Очите й се затвориха, когато протегна пергамента. Гнусната му ръка докосна нейната. Тя потръпна. Рушителят взе декларацията и я остави на масата. Стела рухна, забравена от брудуонците. Застанала до Лийт, Индретт не скриваше сълзите си. Сред присъстващите членове на Компанията нямаше такъв, чиито очи да не бяха зачервени, а сърцето — натежало.