— Сега така нареченият главнокомандващ на фалтанската армия ще подпише документа — обяви предводителят на Махди Дащ. Лийт почувства силата, съдържаща се в изречените думи, но майка му не се подчини веднага. Тя се изправи бавно, треперейки от усилие, отстъпила пред повелята постепенно. Приближаването й към масата беше насечено, придружено от съпротивата на упоритата й воля. Сърцето на изненадания Лийт се изпълни с гордост — самият той не би могъл да се възпротиви на магията.
Рушителят се изсмя, небрежно протегнал ръка към нея. Индретт изпищя и престана да се бори. Тя взе перодръжката и изписа името си. Стори го с достойнство, сякаш подписваше победа.
— А сега бившият повелител на Фалта и носител на Джугом Арк ще вложи името си в документа — изрече гласът. Лийт се почувства като изтръгнат от стола си и понесен сред платформата. Дори не можеше да си помисли за съпротива. Лицето му пламтеше от срам, докато полагаше подписа си под този на Индретт. Дали са видели как не можах да се възпротивя? Какво ли ще си помислят за мен? И си отговори сам: прекалено са заети да се тревожат за себе си.
Каннуор се приготви да впише и своето име, а вниманието на Лийт бе привлечено от тълпата. Техните безпомощни погледи бяха вперени в отговор на неговия. Той отказваше да гледа как перото се движи върху хартията. Не можеше да понесе да види мига на пълното си поражение, мига, в който същинският му живот щеше да приключи. Още нямаше да умре, знаеше. Но оставащият живот щеше да е мъчение. Достатъчно добре познаваше Рушителя, за да не таи илюзии за бърза гибел. Виждаше какво бе сполетяло Стела.
Гробовно мълчание бе изпълнило залата, в която Рушителят се наслаждаваше на триумфа си. Погледът на Лийт се насочи нагоре, по украсена колона, към барелефите, описващи Дона Михст. Бе ги съзирал много пъти от деня, в който за пръв път бе допуснат отвъд Желязната врата; в който поквареният Съвет бе отказал да се вслуша в предупрежденията на Манум, донесени с такава мъка. Сред образите Рушителят заемаше централно място — точно както го заемаше и в самата зала. Беше изобразен коленичил, за да отпие от забранения фонтан, изсечен от черен камък в момента на триумфа си. Там беше и Богът, готов да запрати стрелата — Джугом Арк, припомни си с болка Лийт — срещу човека, който в онзи миг още не бе назован Рушител. Лек ветрец подръпваше перата на Джугом Арк. Каменният й връх бе насочен към сивата фигура, канеща се да отпие, без да подозира за заплахата.
Рушителят потопи перодръжката и повдигна здравата си ръка.
И тогава Лийт застина, настръхнал от страх, удивление и възхита. Едва след момент бе осъзнал видяното.
Перата бяха потрепвали на вятъра…
… макар че перата бяха изсечени от камък.
Вцепенен, юношата се взираше в образа. За пръв път Богът имаше лице. Единствен от всички събрани Лийт знаеше чие е то. Това лице се беше запечатало в паметта му. Лице от алабастър, точно както го беше видял. Десницата на Бога.
Никаква магия не можеше да му повели мълчание.
— Хал! — изкрещя той с цяло гърло.
Събраните се обърнаха. Рушителят повдигна глава.
В този миг каменната фигура запрати стрелата с едно плавно, грациозно движение. Тя пламна в летежа си, немилостно намерила целта. Тя отсече единствената китка на Рушителя с наконечника си, заби се в масата и избухна в яркота.
— Не! — Воят на Рушителя разкъса шокираното мълчание. Смес от болка, страх и безсилие. — НЕ!
Пламна суматоха. Брудуонци и фалтанци се отърсиха от унеса, сепнати от виковете на повелителя. Настъпи объркване. Някои се втурнаха към масата. Други, които не бяха видели какво е станало, крещяха удивено. Паникьосаните Махди Дащ нанасяха безогледни удари. Рушителят продължаваше да вие като ранен скот.
Лийт не помръдна. Той остана смаян, загледан в Джугом Арк, забита в масата, пламтяща както винаги, с леко трепващи пера. Ръката му трепна от спомена, а Стрелата засия още по-силно.
Хал.
Глава 18
Пожар в Инструър
Лийт беше сигурен, че самото време е спряло. Може би наистина беше така. Щом Хал се беше завърнал от мъртвите, за да надвие Рушителя, защо и това да не е по силите му?