<Вземи я.> Гласът гръмна в ума му.
Хал! Хал, това ти ли си? Хал, толкова съжалявам. Трябваше да говоря с теб.
<Не точно Хал, но засега достатъчно близо. По-късно ще разбереш случилото се. И ти се опита да говориш с мен, но аз не те улесних.>
Хал, какво стана?
<Както ти казах, за това ще говорим в бъдещето. Сега просто вземи Стрелата — освен ако не искаш да използваш този момент, за да проведем някой от дебатите си.>
Лийт се засмя. За смеха бе трудно да си проправи път през отвикналото гърло.
Добре, ще го оставим за после, рече той на гласа. Едва съумяваше да сдържа радостта си. А гласът също се засмя.
Лийт направи крачка напред, излизайки извън застиналостта. Навсякъде около него ехтяха викове и крясъци. Гръмовна експлозия разтърси залата в мига, в който сива фигура прелетя край погледа му. Юношата вече стоеше до масата и протегна ръка…
… и отново изглеждаше, че времето е спряло.
Избирам да взема Стрелата, защото искам, изтъкна Лийт решително и с частица самоирония. Не защото някой ме принуждава, или защото се чувствам длъжен. Това ясно ли е?
<Да>, сухо отвърна гласът. <Но ще бъдеш ли така добър да я вземеш по-бързо?>
Лийт бе държал Джугом Арк повече от половин година. Веднага можа да разбере, че това е същата стрела, която бе оставил в долчинката — точно както лицето, което бе видял върху стената, бе същото лице, което беше оставил да лежи до Стрелата. А на масата имаше и отсечена ръка. Древна и съсухрена, тя будеше по-скоро съжаление, отколкото страх. Хайде, вземи я, каза си Лийт и посегна, преди да е допуснал някакво съмнение дали е достоен. Джугом Арк легна в ръката му със същата лекота, с която гласът се беше завърнал.
— Съжалявам — изрече гласно Лийт. — Толкова съжалявам.
<Моите думи са пророчески>, рече гласът. <Те казват, че това няма да е последният път, в който ми се извиняваш.>
В това съм убеден, развеселено отвърна брат му. Е, сега какво?
<Това зависи от теб. Но бих прибавил две препоръки. Не се изненадвай, ако не всички присъстващи приемат твоята версия за случилото се. Малцина видяха това, което и ти. Никой друг не чува това, което ти чуваш. Също така не преследвай врага си до смъртта му. Помни, че неговото проклятие е да живее. Дори Джугом Арк не би могла да го развали.>
Има един човек…
<Разбира се. Това също зависи от теб — и нея. Подобно на твоето, нейното пътуване още не е приключило.>
И този момент приключи с внезапното нахлуване на звук и движение. Лийт се нуждаеше от няколко мига, за да се ориентира.
— Лийт! Лийт! Какво стана? — Върху лицето на майка му, хванала го за ръката, имаше смесица от шок и въодушевление.
— За това ще говорим по-късно — спокойно отвърна Стрелоносителят, несъзнателно повтаряйки думите на гласа. — Добре ли са всички?
— Не сме сигурни. Манум ги събира, но някои тръгнаха да преследват Рушителя.
— Рушителят? — Лийт почти го беше забравил. — Нима не си е послужил с магията си, за да избяга?
— Не мислим така. Загубата на ръката му трябва да го е ограничила. Не забравяй, че той си служеше с нея, за да създава магията си.
— Тогава къде е той? — Умът му започваше да се избистря. — И къде е Стела? Тя в безопасност ли е?
— Тя също изчезна след изстрела. Предполагаме, че още е пленница.
Манум положи ръка върху рамото на сина си.
— Трябва да се погрижим за оставащите врагове — каза той, разсъждавайки гласно. — Изглежда Рушителят има съюзници в Инструър. Не бих се изненадал да го укриват. Но ти трябва да се обърнеш към града. Жителите на Инструър са ужасени. Думите ти и Джугом Арк ще ги успокоят значително. Те са първата ти отговорност. Върви при тях, Лийт, остави Рушителя на другите.
Лийт кимна. Все още беше замаян, но можеше да оцени мъдростта на препоръката — дори и да идваше от баща, желаещ да запази сина си. Някои от командирите вече тичаха след враговете. Колкото и да му се искаше да намери Стела, Джугом Арк пламтеше в ръката му. Стрелата на единението. На отговорността.
Баща му се приведе към него.
— Но трябва да те попитам нещо, синко. Видях те да разговаряш с Джугом Арк и мога да се закълна, че почти дочувах отговорите й. Ще ми разкажеш ли за това? След всичко, което видяхме, съм склонен да повярвам на каквото и да е, така че не възпирай красноречието си.