Изтеглили мечове, те събраха цялата си изработена мъчително дисциплина, за да затворят болката зад железните стени на волята. На това ги бе научило древното умение мул. Сигнал на предводителя им изпрати всички окопитили се към задната част на залата, където техният господар бе подирил укритието на едно съседно помещение. Когато всичко свършеше, бройката им щеше да е по-малка от тринадесет тринадесетици, но пък подобни загуби бяха допустими, стига да се оправдаеха със спасяването на господаря.
Те се движеха бързо, с неестествена плавност, но откриха, че пътят им е препречен.
— Ну Ахтал енач тупик! — провикна се предводителят им към онзи, застанал пред тях. — Ну Ахтал тупик!
Но мъжът не помръдна, а вместо това бавно издигна меча си, който бе изнамерил отнякъде и сега се канеше да използва срещу тях.
Този човек беше техен брат. Бяха чули слуховете. Деорк от Андратан също се бе обучавал, за да стане част от ордена. Макар впоследствие да бе отхвърлен, Деорк все пак бе съумял да постъпи на служба при Неумиращия и бе заповядал на четирима Махди да последват един беглец във Фалта. Смяташе се, че той е изпълнявал волята на своя господар, но се оказа, че не е било така: Деорк бе искал информацията за Дясната ръка лично за себе си. Бе прието, че четиримата са посрещнали недостойна смърт от ръцете на обикновени селяци, проваляйки се в задачата си. Но явно един от тях беше оцелял. Заради позора си щеше завинаги да бъде заклеймен като енач, прокуденик от ордена. Ето че сега той се възправяше срещу им.
Нямаше да оцелее, разбира се. Той бе все още послушник, все още не бе станал един от тринадесетте тринадесетици. Освен това личеше, че този меч не е неговият. Но тъй като Махди Дащ много рядко се изправяха едни срещу други в истинска борба, сблъсъкът щеше да е интересен. Правото да убие се падаше на предводителя на ордена — мнозина от обучаващите се бяха получили първите си белези от него. Той извади меча си и направи знак на останалите да се отдръпнат, за да не затрудняват движенията му.
Двамата се нахвърлиха един върху друг с трясък, който звучеше като експлозия. За Ахтал срещата беше същинска радост: гледаше как предводителят на Махди Дащ напразно дири страх в очите му. Ахтал се стрелваше наляво и надясно, ту блокирайки, ту атакувайки с бързината на змия. Осъзнаваше неизгодното си положение, защото не искаше да се отдръпне от входа и да позволи на братята си да помогнат на техния господар.
Те не са ми братя, каза си той. Хал е мой брат. Бе чул гласа му, когато пламтящата стрела се беше забила в масата, и не се бе изненадал.
Противникът му яростно замахна към изнесения му напред крак. Вместо да се дръпне, Ахтал се раздвижи само отчасти, сетне последва острието със своето, притискайки го към каменната стена. То изскочи от захвата на притежателя си и издрънча на пода. Ренегатът допря върха на меча си до гърлото на Повелителя на страха.
— Хал умря, но все още чувам гласа му. Когато умра, ще го срещна отново — каза Ахтал на предводителя. — Кого ще срещнеш ти?
Острието потъна в гърлото. Предводителят на Махди Дащ рухна с хриптене.
Побеснял, друг черен боец се хвърли към предателя. Скоро четири тела лежаха в краката на Ахтал, но всички знаеха, че поне в два от сблъсъците той бе извадил късмет. Повелителите на страха виждаха, че противникът им започва да се уморява, но все така атакуваха един по един.
Фарр сграбчи ръката на Ейксхафт, привличайки вниманието му към сражението в другия край на залата.
— Изглежда Рушителят е избягал във Вътрешната камера. Брудуонецът на Хал е обсаден от Махди Дащ. Някога чудил ли си се какво би било да се изправиш срещу тях?
— Откакто един от тях отряза ръката на Мълбери заради разказана смешка, не съм искал нищо друго — мрачно отвърна дребният мъж. — Само че нямаме оръжия.
— Така е, но виждам четирима Повелители на страха, които вече няма да се нуждаят от своите. Ако внимаваме, ще успеем да ги сграбчим, преди другарите им да са се усетили, че сме там. Тогава Ахтал ще има шанс.