— Рушителят е още жив и се крие някъде в града — предупреди Лийт. — Но ние ще го намерим и ще го прогоним! Върнете се по домовете си и не излизайте до сутринта. Чуйте още нещо: ако сте от онези, които избраха да се радват на появата на най-големия ни враг, помислете добре. За вас няма да има място в този град, освен ако не станете верни. Или си мислите, че можете да се скриете от всепоглъщащата стрела?
Умът му извика сцената на предишното обръщение към тълпата. Тогава също имаше страх, но той бе потискан от оптимизма: предстоящата битка щеше да се води далеч. Присъствието на Джугом Арк също ги беше успокоявало. Но сега реалността се бе стоварила отгоре им. Ужас и сковаване бяха заменили надеждата. Фалтанската армия бе изгубила. Те още не знаеха какво се е случило с войниците. Очевидно дори огнената Стрела не можеше да ги ободри.
Лийт им разказа за битките при Просеката и Лешоядова гуша, като накрая обясни къде се намира войската сега. Някои от слушателите бяха окуражени от новините, но те бяха малцина. Повечето осъзнаваха, че вероятността да видят близките си е малка.
Тълпата постепенно се пръсна — много от хората се отправиха към северните стени с надеждата да зърнат армията. Лийт се обърна, за да влезе обратно в палатата, когато с изненада зърна фалтанските предводители, застанали зад него. Преди да е могъл да си отвори устата, въпросите вече го засипваха, все вариации на питането: какво ще правим сега?
— Предстоят ни много неща — каза остро Лийт. — Врагът ни е незнайно къде в Инструър, може би вече е избягал…
— Нима не искаме точно това? — попита началникът на градската стража.
— Не и докато Стела е при него! — рече младежът. Хауфутът изрази подкрепата си с вик. — Трябва да го намерим и да го принудим да я освободи!
Някои от съюзниците му не знаеха за кого става въпрос.
— Трябва да го прогоним, а още по-добре — да го убием — заяви ледената кралица на Сна Вацта. — Не печелим нищо, ако той остане жив.
Стрелоносителят уморено се обърна към Кърр.
— Стари приятелю, ще организираш ли група, която да го потърси?
За негова изненада фермерът поклати глава.
— Фарр Сторрсен вече го стори. Той ще го открие, ако това е възможно. Но аз бих искал да говоря с теб, Лийт — продължи Кърр с най-топлия глас, който момчето го бе чувало да използва. — Моля те… Не съм ти казал цялата истина за себе си. Има неща, които трябва да чуеш, за да разбереш какво се случи.
Лийт внимателно се вгледа в стареца. Посивял и уморен, сега възрастта му личеше по-силно от когато и да било.
— Да, разбира се — отвърна юношата. — Веднага щом намерим Рушителя…
— Губиш си времето, ако мислиш, че ще можеш да го притиснеш и убиеш — продължи Кърр. Думите му бяха толкова тихи, че дори онези около него трябваше да се напрягат. — Чу гласа. Чу как казва, че Рушителят не може да бъде убит.
— Това не означава, че не… — Лийт внезапно замълча и се втренчи в стария фермер. — Откъде знаеш? Как така си чул гласа? Знаеш ли кой е? — Устата му остана зяпнала.
— Отне ми известно време — тъжно отвърна старецът. — Но да, зная кой е. В известен смисъл аз бях негов баща.
Махди Дащ откриха господаря си да залита край открит канал, метнал слугинята си на рамо, очевидно на края на силите си. Толкова силна бе властта му над тях, че на нито един от бойците не му мина през ума да се възползва от момента и да го измести. Вместо това те изникнаха от сенките и заобиколиха своя господар.
Дузина от тях коленичиха и предложиха животите си. Господарят им знаеше магии, които да го поддържат, може би дори да го освободят от връхлетялото отгоре му Истинно заклинание и да му позволят да си върне предишната сила. Но за тези магии щеше да е нужна сила. Рушителят се замисли за момент, сетне кимна. Насред тясната инструърска улица абсорбира енергията на трима от най-верните си слуги и остави труповете им до канала.
Не можа да разруши Истинната магия, както и бе предполагал — в крайна сметка самият той я бе изградил — ала получената сила беше достатъчна, за да създаде илюзия за невидимост, с която покри себе си и Повелителите на страха. Един от бойците понечи да го отмени в носенето на товара, но Неумиращият само поклати глава и още по-силно притисна краката й със сакатата си ръка, макар това да му костваше видими усилия.
— Никой освен мен няма да я докосва!
Воините се отдръпнаха, възхитени от яростната му гордост.