Беше късно — или рано в зависимост от гледната точка — и имаше неща, над които Лийт не искаше да се замисля. Още не. Не и когато не можеше да мисли ясно. Но пък въпросите на Фарр бяха подкрепяни и от останалите. Под настояванията Стрелоносителят кимна, но преди да е започнал, Модал се изправи и с жест призова към мълчание.
— Съществува едно объркване, което трябва да бъде разяснено — властно заяви той. — Чух да се говори, че моят внук, Стрелоносителят, е отказал да се изправи срещу Рушителя. Също така чух, че сме били предадени от брат му, приел предизвикателството от името на Стрелодържеца, без да има шанс да победи. Хал Манумсен не може да се защити, защото е мъртъв, а Лийт Манумсен няма да го стори, защото не счита подобни невежи обвинения достойни за отговор. Затова аз ще говоря от тяхно име.
Предизвикателство като това, което бе отправено към Лийт, несъмнено би пречупило мнозина от вас само с тежестта на очакванията. Някои от вас може би не познават магията на словоплетството, с която Рушителят подсилва думите си. С това предизвикателство Неумиращият се обвърза и ако Лийт го беше приел, без да помисли, щеше да обвърже и нас. Но той поиска отсрочка, за да го обмисли. Да отдели делото от клопката. Какво е срамното в това? — Той огледа околните, много от които все още изглеждаха объркани.
Лийт се изправи на крака.
— Не, дядо, истината трябва да бъде казана — рече той. — Държах Джугом Арк в ръката си много месеци, но не исках да открия истината за нея. Страхувах се — призна юношата, сдържащ сълзите на срам. — Смятах, че съдбата, в която бях тласкан, открадва живота ми. Не се вслушвах достатъчно в онези, които се опитваха да ме научат на това, което знаеха за Стрелата. И когато Рушителят ме предизвика, аз не можех да разбера с какво тя би могла да ми помогне да го надвия.
— Лийт, не е нужно да правиш това — каза му Индретт и дръпна наметалото му, но той бутна ръката й.
— Някои от вас знаят, че бях много сърдит на брат си Хал. Той винаги бе притежавал магия и умение да надзърта дълбоко в света на невидяното. Толкова е трудно да се живее с такъв човек: съветът му винаги се оказваше правилен, край него аз изглеждах излишен. В гнева ми ми се струваше, че той непрекъснато подкопава усилията ми да спася Фалта от Рушителя… и затова аз… аз му обърнах гръб.
Сълзите вече течаха, не можеше да направи нищо, за да ги спре.
— Нараних го дълбоко, по-дълбоко, отколкото някой бе осъзнавал. Затова когато предизвикателството беше отправено и аз се поколебах, той се яви вместо мен, за да не позволи да намеря смъртта си от ръката на Рушителя. Аз трябваше да лежа на земята с пробита гръд. Това, мисля, е била съдбата, определена за Стрелодържеца. Ако бях приел съдбата си, може би мнозина други са щели да оживеят. Хал със сигурност щеше да е жив, а аз щях да бъда мъртъв, без тази непоносима вина, която да ми тежи.
Отчаян, Лийт говореше като самотник, отделен на голямо разстояние от останалите като него.
Кърр се надигна от стола си и прекрачи пред тях, изваял лицето си в каменна решителност.
— Седни, момче, и ме изслушай. Когато го сториш, ще решиш дали ти си виновен за случилото се.
Той въздъхна дълбоко и направи крачка назад, опирайки възрастното си тяло на платформата.
— Бих предпочел единствено ушите на Лийт да чуят тази история, но явно е дошло времето да платя за някогашните си грехове. — Той нервно прочисти гърло. — Преди почти петдесет години напуснах тези места и се озовах на север във Фирейнс, опитвайки се да избягам от миналото си. По време на битките извърших много неща, за които се срамувам, но тогава се борехме за оцеляването си. Видях прекалено много близки и приятели да погиват в сраженията на Сивитар, а въпреки ранга си на Часовой вече не исках да имам нищо общо с политиката на Фалта.
В продължение на много години живях в малка колиба в Суил Даун, недалеч от Лулеа — родното село на Стрелоносителя. Тогава, преди около двадесет години, в околността започнаха да се случват странни неща. Здрави хора се разболяваха без причина и умираха за една нощ, а други бяха откривани мъртви, обсипани със страховити рани. В рамките на година долината Лулеа се превърна в място на страх. Сега малцина люде си спомнят тези времена.
В онези дни срещнах млада жена и двамата се обикнахме. Тя живееше във Вапнатак, поселище на около ден път западно от Лулеа, и аз с радост изминавах този път, за да я ухажвам. При един от преходите си заварих тъмен силует, приведен над нещо край пътя. Изкрещях и го прогоних с тоягата си. Когато достигнах мястото, където той бе стоял, открих две разкъсани тела.