Младежът стъпваше леко сред хладната трева, вече започнала да се покрива с роса. От дясната му страна се издигаше голяма палатка — проблясващите светлини очертаваха гротескни силуети върху платнището. До него достигаха приглушени разговори, примесени със смях. Не това беше мястото, вътре нямаше Огън. Лийт подмина палатката и продължи да се промъква безшумно. Както когато с Манум ловуваха лисици — не бива да вдига шум, не бива да бъде видян. Сега крачеше по тревния коридор между редица затихнали палатки. Сви встрани, за да избегне двама брудуонци, които пиеха край светлината на огнището си и играеха на зарове. Вече можеше да види търсената палатка: ето тази е!
Тук го споходи нова мисъл: ако аз мога да усещам Рушителя, дали и той може да усеща мен? Надяваше се Неумиращият да не е още и неспящ.
Лийт тихо притича към палатката, оглеждайки се наляво и надясно — и едва не се сблъска с тъмния силует, застанал със скръстени ръце, сякаш изчаква някого. В последния момент юношата успя да свие встрани, сблъсквайки се с колче. Задави го ужас. Мъжът се обърна към него, все така скръстил ръце.
— Чувам те — изръмжа глас, — но не мога нито да те видя, нито да те усетя. Покажи се.
Погледът изглеждаше насочен някъде зад Лийт. Краката бавно се придвижиха напред — те спряха на около две крачки от лежащия младеж, стараещ се да остане напълно тих.
Той не може да ме види. Защо? Да не е сляп? Или сенките са прекалено дълбоки? Но наметалото на Лийт леко сияеше в сребристо. Защо не може да ме види?
Младежът бавно се отдръпна, пълзейки. Достатъчно бързо, за да избягва закрачилите отново крака, достатъчно бавно, за да не вдига шум.
— Защо не мога да те усетя? — изръмжа мъжът по онзи специфичен начин, който Лийт съотнасяше с Повелителите на страха. Но пък този звучеше прекалено изплашен, за да е от бойците Махди Дащ. — Що за човек си ти? Къде изчезна?
Той гледаше към Лийт, но не показваше, че го вижда. Бледата светлина на луната падаше върху злостни черти, сега загрозени от паника. Лицето постепенно се успокои и мъжът се върна на мястото си.
Решил е, че му се е причуло, осъзна Лийт.
Трябваше да измине час, преди младежът да се овладее напълно. Колчето го беше разкървавило, оставяйки белег точно под ребрата. Лийт се чувстваше замаян от облекчение, ала в главата му бушуваха въпроси. Най-сетне той се почувства готов да продължи с огледа си. Този път беше по-предпазлив.
Несъмнено това беше палатката на Рушителя. Помнеше я ясно от капитулацията в Лешоядова гуша — сребърно-черното знаме, коприненото платнище. Той я обиколи. Единият източник на Огън — по-силният — се намираше в главната част на палатката, а другият беше зад разделящото ги платнище. Това означаваше, че Лийт трябва да мине край Рушителя, за да стигне до Стела.
Вероятността, че ще бъде заловен, вече биваше смятана за увереност от ума му. Неумиращият знаеше какво притежава новият му пленник. Щеше да изстиска това знание от съзнанието му, щеше да го нарани, както бе наранил Стела… Лийт едва не пое обратно. Ала в ума си продължаваше да вижда Стела, бореща се със стълбите… не можеше да я остави тук, докато имаше дори и нищожен шанс да бъде спасена.
Затаил дъх — за да не вдига шум, каза си Лийт, не защото се страхуваше — той се приближи към входа на палатката. Черната фигура стоеше на по-малко от десет крачки от него, загледана в пътеката, която отвеждаше към средата на лагера. Той не може да ме види, не може да ме види, повтаряше си Лийт, за да може думите да станат истина. Внимателно отметна платнището и се промуши под него.
Фарр разказа на Манум и Индретт за глупостта на сина им веднага щом се върна в Инструър. Търговецът просто затвори очи и въздъхна, ала лицето му се вцепени, достигнало предел, отвъд който отказваше да приема лоши новини. Индретт залитна и се отпусна на едно коляно, а очите й се наляха със сълзи.
— Защо? — ридаеше тя. — Защо му е да прави подобно нещо?
Хауфутът им каза за своята догадка. Кърр кимна, но Индретт рязко пристъпи до него, сякаш се канеше да удари стареца.
— Не! — заяви тя. — Той прие задълженията си на Стрелоносител. Не би ни изоставил по такъв начин!
Ейксхафт повдигна Джугом Арк, която светеше ярко.
— Той е още жив. Погледнете! Ако беше мъртъв, пламъкът щеше да е угаснал.