Днес Съвещателната зала беше пълна до пръсване. Лийт се беше погрижил не само заможните да намерят места — цял сектор от залата бе запазен за онези, които идваха от по-бедните части на града. В тази категория попадаха и жителите на квартала с хамбарите, все още невъзстановен след ескейнските саботажи. Тези граждани седяха с блеснали очи. Някои от тях бяха чакали от снощи, за да влязат — макар и в коридора на молителите. Без да се съобразяват със съветите на служителите, обсебени от протокола, Лийт и Компанията уредиха чакащите отдавна да получат супа.
Самият Лийт седеше на стол, положен в основата на мраморното стълбище, издигнато специално за церемонията. На върха на стълбището се издигаше друг стол, далеч по-внушителен. Трон от злато и червено кадифе, удивително украсен, изработен като дар от хората на Инструър. Зад стола се намираше празната Вътрешна камера. Бе решено тя да бъде зазидана, за да бъде забравен напълно старият Съвет.
Бяха направени и други промени в залата. С безвъзвратно повреден механизъм, Желязната врата бе отнесена. Металът й беше послужил да укрепява складовете. На нейно място се издигаха великолепни дървени врати, украсени от Мъгливите с фантастични мотиви — в почит на погиналите им воини. Масата, над която Рушителят бе изгубил и другата си ръка, бе отнесена точно под барелефите на западната стена.
Самите барелефи не бяха променени. Лийт разреши да бъде издигнато скеле, за да могат да бъдат изучавани по-лесно. Неотдавна Фемандерак се беше завърнал от Даурия, довел със себе си най-добрите учени на родината си. Спътниците му, двама мъже и три жени, бяха странни и потайни хора, шокирани от много неща, които съзираха край себе си. Но никой от тях не бе могъл да обясни лицето на Бога, приличащо толкова много на чертите на Хал, или липсващата стрела от лъка му. Вчера скелето бе махнато. С обичайното си търпение образите поглеждаха към събраните.
Настъпи развълнувано мълчание. Лийт остави ботушите си на мира и повдигна глава към музикантския балкон. Хералд разтвори прозорец. Един тромпетист пристъпи напред, допря инструмента до устните си и изсвири зов, който веселеше сърцето с призива си за радост. Звукът ехтя двадесетина секунди, преди да затихне, сякаш още отекващ в ушите. Бе заменен от звука на тимпан, тихо повтарящ наложения от тромпета ритъм. Той също лееше ноти в продължение на няколко секунди, а последвалата тишина беше изместена от усилващия се звън на струни.
— Първата част от композицията изразява празник — гордо бе му казал Фемандерак. Музикантите бяха упражнявали композицията на философа седмици наред. Умението на петимата даурианци бе вляло нов живот на музиката.
Струните подеха спокойна мелодия — твърдение; че Фалта ще продължи да съществува; без значение какво се изправи насреща й.
Лийт беше запленен от музиката. Да, бяха спечелили, признаваше. Няколко дни след неуспешния му опит да спаси Стела, брудуонската армия неочаквано и необяснимо се беше предала. Разпитани от изненаданите фалтански пълководци, брудуонските военачалници разказаха за неспокойство и неподчинение, за липса на заповеди и отсъствието на Неумиращия и неговите Махди Дащ. Целият лагер бе претърсен, но действително не бяха намерени следи от Рушителя и свитата му. Може би сред разпитваните имаше човек, който знаеше къде е врагът на Лийт, но ако това беше така, то този човек бе избрал да запази мълчание. Ала повечето гледаха на брудуонската капитулация като на голяма победа, донесла края на войната.
Сега струните повтаряха темата, въведена от тромпетиста. Стела така и не бе открита, разбира се, и Лийт бе отказал да смята подобна загуба за победа. Но числата бяха започнали да избледняват от ума му по начин, който би бил невъзможен, ако беше я принудил да го последва до Инструър. Къде ли беше тя сега? Какви ли унижения понасяше? Каква храброст щеше да й е нужна, за да оцелее? Залата се изпълни с ликуващия звук на Фемандераковата композиция. Струните отново уловиха основната тема, този път под съпровода на тромпетиста. Кой не би бил разчувстван от подобна музика?