Близо до островитяните седяха гъвкава жена с кафява кожа и нейният баща. Това бяха вождът и принцесата на Мъгливите. И двамата носеха траур. Телата на Туа и Уизаго бяха намерени едно до друго в Лешоядова гуша, обкръжени с купчини вражески трупове. Суровото лице на вожда не бе омекнало при новините за героизма на покойния му син. Той отказваше да говори с тях, преди да е извършил специфичните си ритуали. Лийт все още таеше надежда, че конфликтът между Деруйс и Мъглата може да бъде разрешен, макар че смъртта на двамата млади мъже значително бе смалила тази надежда. Сърцето на юношата се свиваше всеки път, когато си помислеше за тях. Липсваха му споровете им и тяхната разпаленост — двама мъже, опитващи се да разплетат сложностите, предадени от бащите им. Рушителят не биваше да се измъква безнаказано — бе причинил толкова мъка.
Ламентацията на Фемандерак бе обгърнала всички събрани. Струните пееха бавно, с меланхолична мелодия. Лийт си припомни всички онези, които бяха положили живота си в това приключение. Уайра, Парлевааг, безименният ескейнчанин, Сйенда, Джетарт, Парцаливко — и Хал.
Не можеше да увеличи списъка с още едно име. Не искаше. Тя не беше мъртва. За другите щеше да тъжи, но не и за нея.
И други имена изплуваха в съзнанието му. Отшелникът в синя роба бе умрял с размътен разсъдък, ала за известно време бе помагал на Компанията. Еклесията му беше разпусната. Почти всички подпалвачи бяха заловени и наказани според закона — далеч по-меко от наказанията, наложени от побеснялата тълпа на онези техни другари, които успяла да залови собственоръчно в нощта на пожарите. Напоследък Лийт чуваше тревожни слухове, че фанатиците отново започват да проявяват активност, този път от името на Хал Манумсен. Трябваше да направи нещо по въпроса.
Старейшината на Ескейн бе получил съдбата, която заслужаваха постъпките му: премазан под нозете на презираните от него граждани. За него Лийт не чувстваше жалост. Юношата бе положил големи усилия да интегрира оцеляващите ескейнчани в обществото на Инструър. Вярната Фоилзи и плешивият й приятел тук му бяха от голяма помощ.
Никой не тъгуваше за някогашния им съюзник, Аркоса на Немохайм, който дори и след смъртта си продължаваше да тормози онези, опитващи се да поправят нанесените от него щети. Градската стража бе подложена на изчерпателна чистка. Неколцина бяха прогонени от града. Двама мъже, проявявали особена жестокост срещу невъоръжените еклесианти, бяха обесени, а други съмнителни бяха оставени на пробен период. Началникът на стражата бе докладвал, че все още съществува известна враждебност срещу тъй наречените узурпатори. Предстоеше му още работа.
Погребалната мелодия продължи, минорно ехо на ликуването, напомнящо на събраните, че победата и загубата бяха неразделно свързани. Този момент пораждаше смесени чувства. Загубата на приятел приличаше на загубата на крайник — оставаше нещо живо, което да чувства загубата. Радост и мъка едновременно ги раняваха и лекуваха, обгърнати от музиката като носещи утешение другарски ръце.
Струни и тромпети подеха последен фанфар. Бесният крал на Деруйс се отдели от останалите монарси, понесъл златна корона по стълбите. Като никога мълчалив, със сълзи, стичащи се по страните му, той застана край трона и зачака мелодията да достигне края си, за да короняса Лийт за първия крал на Фалта.
Моментът наближи. Бесният крал снижи короната — и точно преди сияйният ореол злато и диаманти да обгърне челото на Лийт, ивица светлина легна в подножието на трона, привличайки вниманието на юношата. Светлината се бе разгърнала между открехнатите дървени врати. Едновременно с последните, тръпнещи ноти, дребна фигура пристъпи в залата, подпирайки се на бастун.