— Две развалени сьомги и пет резена корав хляб — изрече нервно оцапаният с тревни петна. — Само това дадоха селяните. Лятото беше лошо, господарю, реколтата ще бъде слаба — рече той на езика на Андратан.
Гнусното лице се обърна към него.
— Нахрани ме — каза устата.
Гласът изискваше незабавно подчинение. Слугата откъсна парче хляб, постави го в собствената си уста и задъвка енергично, преди да го изплюе и да го постави в устата на противния мъж. Поне вода имаше в изобилие. Те продължаваха да пият от потоците, макар че един от спътниците им, боецът Ухтана, бе умрял от болки в корема. Есента беше влажна, поне за брудуонските стандарти. Вода и хляб се редуваха. Нервните пръсти повдигаха чашата към лицето на онзи, който нямаше с какво да я хване. Най-сетне измъченият лик изрази задоволство и отново изпадна в унеса си.
Петте месеца неспирно криене, молене за хляб и откази от хора, които бе тръгнал да подчини, бяха превърнали Повелителя на Брудуо в лигаво, хленчещо животно. Почти никаква разумност не му беше останала. Загубата на голяма част от силата го беше лишила и от фасадата, която си беше налагал пред слугите. Сега гневът му бе капризен и озлобен и хората му бяха принудени да го крият, докато се срещаха с жителите на съответната земя. Макар че Рушителят се бе превърнал в бледо свое подобие, слугите бяха запазили неизменната си вярност. Седем Повелители на страха и четирима слуги — включително евнуха с отрязан език — съпровождаха Стела и Неумиращия в мъчителното пътуване през Фалта.
През първите няколко седмици от пътуването Господарят на Брудуо като цяло изглеждаше непроменен, поне външно — с изключение на новия чукан, разбира се. Силата му бе намаляла, всички усещаха това, ала все тъй притискащата ги принуда свидетелстваше за наличната му магия. Тази принуда ги беше събудила късно през нощта след Инструърския провал, беше запечатала устите им, но им беше дала точни нареждания, беше ги обгърнала в невидимост и ги беше отвела далеч от лагера. Никой от свитата, с изключение на фалтанското момиче, не разбираше защо господарят изоставя този лагер. Двамата, осмелили се да попитат, бяха платили с главите си.
В продължение на много дни бяха вървели на североизток през нивята на Деювър, крадейки и изтръгвайки храна от местните. Бяха оставили диря от мъка и смърт след себе си. Тогава господарят им бе рухнал. Само Стела се беше досетила, че той е изчерпал магическата си сила. Лицето му ставаше все по-старо и немощно, също като в двубоя с Хал. Само за един следобед Неумиращият се беше превърнал в жив труп, с кожа, опъната като пергамент над костите, ала увиснала около подпухналите от болка очи.
Рушителят не можеше да поддържа илюзорното си тяло, но все още притежаваше достатъчна мощ, за да държи слугите си в подчинение. За един трепетен момент Стела си беше помислила, че шансът й е настъпил, че тя и евнухът ще успеят да избягат от отслабения си мъчител, ала връзката между нея и противния човек бе останала, макар и напрегната. По-точно бе усещала как връзката между тях я лишава от сила, предоставяйки му достъп до кладенеца на духа й.
Още четири месеца бяха продължили на изток. При Баратеа бяха прекосили дълбоката Бранка, фалтанската река, отстъпваща единствено на Алениус. Сетне се бяха отправили към град Бис, лежащ отвъд пусти поля и обичащ да се хвали, че не принадлежи към никое от Шестнадесетте кралства, макар в действителност да лежеше на границата между Асгоуан и Фавония. Най-накрая бяха стигнали в Бис, по пътя изгубили само трима — двама Повелители на страха и един слуга, което се дължеше главно на късмет, а не на умения за оцеляване. В тревистите степи храната беше оскъдна — нямаше дървета, а откъм планините се спускаха свирепи вихри. От Баратеа чак до Еренмал брудуонците се бяха прехранвали с корени и конско месо. В последното място едно семейство се бе съжалило над тях. След като бяха изхвърлили телата на милосърдните в реката, Рушителят и спътниците му бяха прекосили Алениус с лодка, за да продължат на изток по южния бряг.
И сега те се бяха свили, гладни и изморени, в единствената здрава палатка, вперили поглед на изток, към огромните скали, обградили Алениус, върховете им обгърнати в буреносни облаци. Под скалите можеше да бъде съзряно нещо не по-малко заплашително: група бронирани мъже в инструърски цветове.
Естествено, че ще са тук, помисли си Стела. Нека Рушителят сам си намери пътя сред равнините на централна Фалта, няма смисъл да го дирят там. Просто трябва да изчакат на входа на Лешоядова гуша, откъдето всички пътуващи на изток рано или късно трябва да минат.